Дейвид Балдачи - Невинните

Не срещнаха нито едно такси. Всъщност той изобщо не предвиждаше използването на подобно превозно средство. Не искаше никой да знае къде се намира тайната му квартира. Само така можеше да бъде сигурен, че няма да я открият.

Плановете му бяха други. След известно време зърна някакъв пикап, паркиран пред затворена бензиностанция. Проникна в него без никакви затруднения и майсторски запали двигателя, допирайки две оголени жички. Джули остана на тротоара и той се наведе през седалката.

— Решаваш да продължиш сама, така ли?

Тя не отговори. Пръстите й нервно опъваха презрамките на раницата. Той бръкна в джоба си и й подаде флакончето с лютив спрей.

— В такъв случай ще имаш нужда от това.

Тя го пое, но после се качи в кабината и решително затръшна вратата. Роби включи на скорост и потегли бавно и внимателно. Скърцането на гуми посред нощ можеше да привлече внимание, от което в момента не се нуждаеха.

— Защо промени решението си? — попита той.

— Лошите не връщат оръжията, които са отнели — промълви тя, помълча малко и добави: — Освен това ти ми спаси живота. Два пъти.

— Така си е — кимна той.

— Ясно е, че някакви хора ме преследват — промърмори тя. — Но кой преследва теб?

— Имам отговор на този въпрос — отвърна той. — Но няма да го споделя, защото това ще се отрази на бъдещето ти.

— Изобщо не съм сигурна, че имам някакво бъдеще.

След тези думи момичето се облегна назад и вдигна глава по посока на движението.

— За кого си мислиш? — тихо попита Роби.

Тя премигна, за да прогони сълзите си.

— Не ме питай, Уил.

— Добре — кимна той и увеличи скоростта.

Нощта беше изпълнена с трагични събития, но той имаше мрачното предчувствие, че нещата ще станат още по-лоши.

Роби отби пред един денонощен магазин, за да купи храна. Половин час по-късно фаровете на пикапа осветиха оградата на малка ферма. Той спря пред нея и погледна към съседната седалка.

Очите на Джули бяха затворени, но след като стана свидетел на реакцията й срещу нападателя в автобуса, Роби изобщо не беше сигурен, че тя спи. Не я докосна, защото нямаше никакво желание да получи порция лютив спрей в лицето.

— Пристигнахме — кротко обяви той.

Очите й се отвориха. Не се прозя, не се протегна, не разкърши рамене, както правят повечето хора. Просто се събуди.

Роби беше впечатлен. Той също се събуждаше по този начин.

— Какво е това място? — попита тя.

Бяха прекосили тясна, покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше дървета с жълтеещи листа. Алеята свършваше пред дървена къщичка, боядисана в бяло. Входната врата беше черна, също като двата прозореца отстрани на малката веранда. Отзад се издигаше внушителен хамбар, доста по-висок от самата къща.

— Безопасно — отвърна той. — Поне дотолкова, доколкото позволяват обстоятелствата.

Джули огледа тъмната грамада на хамбара.

— Някогашна ферма… или нещо подобно?

— Нещо подобно. Преди много време. Гората постепенно е погълнала нивите.

Това беше резервното убежище на Роби в случай на провал. Различно от секретните квартири, които бяха грижа на работодателя му. Защото беше лично негово, макар че се водеше на името на фирма фантом. Неоткриваемо за официалните власти.

— Къде сме?

— Във Вирджиния, югозападно от Вашингтон. Иначе казано, насред пущинаците.

— Къщата твоя ли е?

Роби включи на скорост и насочи пикапа към хамбара. Слезе да отключи вратата, а след това отново се върна зад волана и го вкара вътре. После грабна торбичката с продуктите и й кимна да го последва.

— Хайде.

Къщата имаше алармена система. Бипкането престана в момента, в който Роби набра кода, застанал така, че тя да не може да види кои бутони натиска. След това той се обърна и затвори вратата.

Притиснала раницата към гърдите си, Джули бавно се огледа.

— Къде ще спя?

Той махна към стълбите, които се виждаха в дъното на малкия коридор.

— Спалнята за гости е втората врата вдясно. Банята е срещу нея. Гладна ли си?

— По-скоро ми се спи.

— Добре, лека нощ — кимна той и хвърли изразителен поглед към стълбището.

— Лека нощ.

— И внимавай да не се напръскаш с лютивия спрей. Щипе здравата.

Тя сведе поглед към ръката, в която стискаше флакончето.

— Как разбра?

— По време на цялото пътуване го беше насочила към мен. Не те обвинявам. Хайде, върви да спиш.

Тя се подчини. Стъпките й бавно заглъхнаха нагоре по стълбите. Вратата на банята се затвори, резето изщрака.