Дейвид Балдачи - Невинните

Надяна прибора за нощно виждане и погледна към дъното на уличката. Успя да зърне проблясъка само за миг, но това му стигаше. Оптически мерник, отразил светлината на уличните лампи.

Смъкна очилата, отдръпна се в сянката и погледна момичето.

— Как се казваш?

— Защо?

— За да се обръщам към теб с някакво име. Може и да не е истинското.

— Джули — отвърна след кратко колебание тя.

— Добре, Джули. Можеш да ме наричаш Уил.

— Това ли е истинското ти име?

— А твоето наистина ли е Джули?

Тя замълча и насочи поглед към мрака. Бяха изминали около десет пресечки и воят на сирените значително намаля. Джули не обяви на глас решението си да тръгне с него. Постигнали мълчаливо споразумение да напуснат мястото на инцидента, двамата просто обърнаха гръб на горящия автобус и се отдалечиха. Роби добре си представяше какво се случва зад тях. Първите спасители щяха да се опитат да определят причините за експлозията. Пробив в резервоара? Терористична атака? Тръсна глава и насочи вниманието си към онзи проблясък.

— Там има някой — прошепна на Джули той.

— Къде?

Той махна назад, без да отделя поглед от лицето й.

— Възможно ли е да са ти лепнали проследяващо устройство? Мен много ме бива в измъкването, затова ми се струва, че ни откриха твърде бързо.

— Може би са по-добри от теб.

— Да се надяваме, че не са. Попитах те за проследяващо устройство. Не забелязах да носиш мобилен телефон. Имаш ли такъв? Ако имаш, трябва да провериш дали му е включен джипиесът.

— Нямам мобилен.

— Не може да бъде. Всички хлапета имат.

— Не всички — поклати глава тя. — Освен това не съм хлапе.

— На колко си години?

— А ти на колко си?

— На четирийсет.

— Ооо, наистина си стар.

— И се чувствам такъв, повярвай ми. На колко си?

Тя отново се поколеба.

— Може ли да излъжа? Както с името?

— Можеш. Само не ми казвай, че си на двайсет, защото няма да ти повярвам.

— На четиринайсет.

— Добре.

Той се обърна в посоката, от която бяха дошли. Нещо му нашепваше, че не бива да се връщат обратно.

— Какво те накара да помислиш, че там има някой? — попита Джули.

— Едно отражение. Подобно на онова, което си видяла на прозореца на автобуса.

— Може да бъде всичко.

— Става въпрос за проблясък на оптически мерник. Не мога да го сбъркам, защото е доста специфичен.

— Ясно.

Роби огледа стените от двете им страни и вдигна глава.

— Страх ли те е от височини?

— Не.

Отговорът дойде малко по-бързо, отколкото той очакваше.

Роби се насочи към контейнера за строителни отпадъци в дъното на уличката и надникна в него. Откри няколко парчета въже и сръчно ги завърза едно за друго. После измъкна някакъв шперплат и го закрепи на ръба на контейнера. Образува се нещо като платформа.

— Стегни презрамките на раницата около тялото си.

— Защо?

— Просто го направи.

Тя пристегна презрамките и го погледна въпросително.

— Какво ще правим?

— Ще се катерим.

Роби я вдигна във въздуха и я накара да стъпи на шперплата, а след това се покатери при нея.

— А сега какво?

— Нали ти казах? Ще се катерим.

Тя вдигна глава и огледа тухлената стена.

— Наистина ли можеш да го направиш?

— Скоро ще разберем. — Даде й знак да се приближи и добави: — Трябва да стъпиш на раменете ми. Целта ни е да достигнем до онова нещо там… — Той махна към прибраната и заключена противопожарна стълба, която свършваше доста над нивото на улицата.

— Няма да я достигна — поклати глава Джули.

— Ще опитаме. Стегни си краката.

Роби я качи на раменете си, хвана я за глезените и я изтласка максимално нагоре. Така го правеха в казармата. Но протегнатите й ръце останаха на трийсетина сантиметра под целта и той я спусна обратно.

Дойде ред на въжето, което беше намерил в контейнера. С широк замах успя да го прехвърли през най-долната стъпенка. После направи примка в долния му край, промуши горния през нея и здраво я стегна. Достигна стълбата за броени секунди, опирайки крака в стената. Там развърза възела и спусна въжето обратно.

— Не ме бива в изкачването по въже — призна Джули. — Обикновено бягах от часовете по физическо.

— Не е нужно да те бива — увери я Роби. — Завържи въжето за презрамките на раницата, но гледай да е здраво.

Тя се подчини.

— Сега кръстосай ръце и ги притисни към тялото си. Така раницата ти няма да падне.

Тя изпълни указанията и той започна да я тегли нагоре. Разбра, че нещо не е наред, в момента, в който я издърпа до себе си. Бягащите стъпки никога не са добър знак.