Дейвид Балдачи - Невинните

— А сега се качвай нагоре! — нареди с напрегнат глас той. — Колкото по-високо, толкова по-добре.

Момичето кимна и пое по металните стъпенки.

Роби се обърна в посоката, от която се чуха стъпките, и зачака.

Мъжът изскочи иззад ъгъла, спря за миг и напрегна поглед към вътрешността на уличката. После измина десетина метра и отново спря. Огледа ситуацията вляво и вдясно от себе си, а след това насочи вниманието си напред. Крачеше бавно и дулото на пушката му описваше малки полукръгове. Спря още два пъти, внимателно сканирайки околността. Беше добър, но не чак толкова. Защото нито веднъж не погледна нагоре.

Когато най-сетне го направи, имаше време само да зърне краката на Роби, които връхлитаха върху него.

Обувките четирийсет и шести номер се забиха в лицето му и той рухна на асфалта. Роби се стовари отгоре му, претърколи се и скочи на крака, заемайки бойна стойка. Първата му работа беше да изрита пушката встрани, а след това погледна надолу. Не знаеше дали противникът му е мъртъв, но със сигурност беше в безсъзнание. Претърсването му отне десетина секунди.

Нямаше лични документи, нямаше телефон. Това не го изненада. Но нямаше и служебна карта. Нито златна значка. В джоба му Роби откри някакво електронно устройство с мигаща синя лампичка. Размаза го с крак и го хвърли в контейнера. После опипа глезените на мъжа и измъкна резервното оръжие — револвер трийсет и осми калибър с къса цев, „Смит & Уесън“. Пъхна го в джоба на якето си и скочи на шперплатовата дъска. Хвана въжето и се набра по него, докато стигна най-долната стъпенка. После го намота и го прибра в джоба си.

Настигна Джули малко преди горния край на стълбата.

— Мъртъв ли е? — попита тя, гледайки надолу.

Очевидно беше видяла всичко.

— Не проверих. Да вървим.

— Къде? Вече сме на върха.

Той посочи към покрива, който беше на около три метра над последната стъпенка.

— Но как? — учуди се тя. — Стълбата не стига толкова нависоко, а само до последния етаж.

— Чакай тук.

Едната му ръка се вкопчи в перваза на близкия прозорец, после другата в някаква вдлъбнатина в стената. Започна да се набира и след минута вече беше на покрива. Легна по корем, разви въжето и го спусна надолу.

— Пак завържи презрамките на раницата, кръстосай ръце и затвори очи! — разпореди се той.

— Само не ме изпускай!

— Вече те вдигнах веднъж — успокои я той. — Лека си като перце.

След минута и тя се озова на покрива до него. Роби я поведе по равната, посипана със ситни камъчета повърхност към противоположната страна на сградата. Там спря, надникна през ръба, а след това се огледа във всички посоки. От тази страна имаше друга противопожарна стълба. Той спусна Джули с помощта на въжето, увисна на ръце и скочи. Приземи се на ламаринената площадка над стъпалата, хвана момичето за ръката и започнаха да слизат.

— Няма ли да имаме същия проблем и от тази страна? — попита тя. — Ами ако ни чакат долу?

— Няма да стигнем до долу.

Спряха на третия етаж и той надникна през прозореца, от който се излизаше на стълбата. Разтвори ножа си и го използва срещу простия механизъм за залостване.

После вдигна рамката.

— Ами ако някой живее тук? — просъска Джули.

— Ще се извиним най-любезно и ще си тръгнем — отвърна той.

Но апартаментът беше празен.

Прекосиха го на пръсти, излязоха в коридора и се насочиха към вътрешното стълбище. След няколко минути се озоваха под открито небе, но от другата страна на блока. Отминаха няколко преки, преди Роби да й направи знак да спре.

— Следяха те — съобщи й той. — Някъде по тебе трябва да има предавател.

— Откъде знаеш?

— Открих приемника в джоба на онзи тип. Счупих го, но трябва да прекъснем източника на сигнала. Отвори раницата си.

Тя се подчини и Роби бързо я прерови. Чисти дрехи, торбичка с тоалетни принадлежности, фотоапарат, учебници, айпод, малък лаптоп, тетрадки, химикалки. Свали капачето на айпода и разгледа лаптопа, но не откри нищо необичайно. В крайна сметка затвори раницата и й я подаде.

— Няма нищо.

— Значи буболечката е някъде по теб — подхвърли тя.

— Невъзможно — тръсна глава Роби.

— Сигурен ли си?

Той понечи да кимне, после изведнъж спря и измъкна миниатюрната камера от джоба си. Свали капачето и веднага забеляза същата синя лампичка, която вече познаваше.

— Видя ли? — тържествуващо се усмихна Джули. — Бях права.

— Вярно — омърлушено кимна той и побърза да изхвърли батериите и слушалките в първата кофа за боклук, която се изпречи на пътя им.