Дейвид Балдачи - Невинните

Умно момиче .

Роби влезе в кухнята, прибра покупките и седна на кръглата маса срещу мивката. Постави револвера върху плота и включи джиесема си. Съгласно вътрешния правилник чипът на джипиеса беше отстранен. Защото можеше да действа и в двете посоки. Но той се беше погрижил да го обработи така, че да стане неизползваем. За всеки случай.

Бяха заподозрели, че ще откаже да застреля онази жена. И затова му бяха лепнали проследяващото устройство. Постановка още от самото начало. Прекрасно. Сега трябваше да отгатне защо. Натисна няколко бутона на клавиатурата и извади снимките, които беше направил в апартамента на убитата.

Името на шофьорската книжка беше Джейн Уинд, трийсет и пет годишна. Лицето й беше сериозно, без следа от усмивка. Не след дълго това лице щеше да се озове на металната маса в сградата на вашингтонската съдебна медицина. Силно обезобразено от куршума, който го беше пронизал. Щяха да направят аутопсия и на момченцето, което най-вероятно беше останало без лице, като се имаше предвид кинетичната енергия на куршума.

Роби погледна снимката на паспорта, а след това прелисти страниците и се наведе да разгледа печатите. Жената беше посещавала няколко европейски страни, сред които и Германия. В това нямаше нищо необичайно. Но беше ходила и на други места — Ирак, Афганистан и Кувейт, а те не бяха чак толкова обичайни.

Накрая разгледа и служебната й карта. Главен инспекторат към Министерството на отбраната на САЩ. Очите му се разшириха от учудване.

Тук вече съм прецакан. Тотално прецакан .

Използва телефона си да влезе в интернет и прегледа новинарските сайтове. Търсеше информация за смъртта на Уинд и взривяването на автобуса. За Уинд нямаше нищо. Може би все още не я бяха открили. Но инцидентът с автобуса вече беше намерил място в новините. Без почти никакви подробности. Роби очевидно знаеше много повече от репортерите, които все още се опитваха да разберат какво се е случило. Според тях властите не изключвали и технически проблем като причина за инцидента.

Нещата вероятно ще спрат дотук, помисли си той. Освен ако не откриеха доказателства за обратното. Среднощното взривяване на стар автобус и убийството на трийсетина души едва ли фигурираше сред набелязаните цели на някоя терористическа групировка.

Наблюдаващият агент не направи нов опит да влезе във връзка с него. В това нямаше нищо необичайно. Вероятно не очакваха да им отговори. Засега беше в безопасност. Но утре? Кой знае. Погледна към стълбите за втория етаж. Вече беше беглец. На всичкото отгоре и с компания. Ако беше сам, може би щеше да има някакви шансове. Но сега?

Сега имаше Джули. На не повече от четиринайсет. Все още малко момиче, почти дете, което не вярваше на никого. И което също бягаше от нещо.

Налегна го умора. Както психическа, така и физическа. Не виждаше какво повече може да направи в момента и по тази причина избра възможното — качи се на горния етаж и влезе в другата спалня. Заключи вратата, сложи револвера на гърдите си и затвори очи.

Сега най-важното беше да поспи, защото нямаше представа кога отново ще има подобна възможност.

Прозорецът се отвори. Навързаните чаршафи увиснаха покрай стената. Единият им край беше стегнат около крака на леглото. Джули стъпи на перваза, хвана импровизираното въже с две ръце и започна да се спуска. Не след дълго се озова на земята, огледа се и се потопи в мрака.

Тя нямаше представа къде се намира, въпреки че по пътя се опита да запомни нещо от околността, докато се преструваше, че спи. Идеята й беше да тръгне обратно по черния път, докато стигне шосето. Там със сигурност щеше да открие някой магазин или бензиностанция, откъдето да си повика такси. Провери за последен път парите в брой и кредитната карта, с които разполагаше. Всичко беше наред. Можеше да тръгва.

Тъмнината не я плашеше. В града беше по-страшно, дори и посред бял ден. Понякога. Но въпреки това тя се придвижваше внимателно. Уил очевидно си го биваше, но това съвсем не означаваше, че не са ги проследили. Тя обмисли още веднъж плана си и стигна до заключението, че е максимално добър при създалите се обстоятелства.

Беше сигурна, че родителите й са мъртви. Искаше й се да легне на земята, да се свие на кълбо и да се наплаче на воля. Никога вече нямаше да види усмивката на майка си. Нито пък щеше да чуе смеха на баща си. Убиецът им несъмнено щеше да ликвидира и нея, но, слава богу, и той си получи заслуженото в онзи автобус.