Дейвид Балдачи - Невинните

— Още си много малка — отвърна той.

— За какво? За да умра?

— Иронията ти е уместна, но нямам цигари.

— Не си ли пушил някога?

— Пушил съм. Защо питаш?

— Приличаш на този вид хора.

— Какъв по-точно?

— На онези, които правят нещата по свой начин.

Звукът на телевизора беше изключен, но кадрите на екрана говореха сами за себе си. Димящият автобус, който сега бе оголен скелет от метал. Всичко запалимо беше изчезнало: седалки, гуми, човешки тела.

И двамата гледаха втренчено.

Роби беше наясно, че резервоарът е бил пълен догоре за предстоящото пътуване до Ню Йорк. А горивото се бе възпламенило, превръщайки всичко наоколо в огнен ад. Във вътрешността на автобуса бяха открили над трийсет напълно обгорели трупа. Истински крематориум. Съдебната медицина щеше да има много работа.

— Ще усилиш ли звука? — попита Джули.

Роби взе дистанционното и натисна копчето за усилване.

Водещият беше сериозен, а гласът му звучеше мрачно:

— Автобусът е изпълнявал курс до Ню Йорк. Взривил се е малко след един и половина през нощта. Оцелели няма. Засега ФБР не изключва терористична атака, но до този момент все още не е ясно защо точно този автобус е станал обект на подобна атака.

— Според теб какво се случи? — попита Джули.

— Нека първо да хапнем — каза той.

Следващите петнайсет минути изтекоха в дъвчене, преглъщане и пиене на кафе.

— Отлични яйца — обяви Джули, отмести чинията си и стана да си сипе още кафе. Бавно вдигна очи от полупразната чиния и го погледна. — Сега вече можем да поговорим, нали?

Роби кръстоса ножа и вилицата си върху чинията и се облегна назад.

— Предполагам, че експлозията е дело на онзи, който те нападна — каза той.

— Смяташ, че е бил камикадзе?

— Може би.

— Но в такъв случай би трябвало да забележиш бомбата.

— Сигурно. Повечето бомби заемат голямо пространство. Наредени една до друга пръчки динамит, жици, батерия, детонатор. Но не забравяй, че аз го завързах здраво. Не е бил в състояние да задейства каквото и да било.

— Значи не е бил той.

— Напротив. Не е много трудно да се взриви един автобус. Може да не е било бомба, а само пресовка С-4 или семтекс, скрита някъде в дрехите му. Пълният резервоар свършва останалото. Запалителни изпарения, плюс достатъчно гориво за поддържане на огъня. Не е изключено и дистанционно взривяване. Самият аз съм склонен да мисля, че се е случило именно това, тъй като обездвижих напълно онзи тип. Около половината от камикадзетата в Близкия изток изобщо не задействат детонатора. Това се прави дистанционно от наблюдаващите операцията, скрити някъде на безопасно разстояние.

— Значи тяхната работа не е никак трудна — каза тя.

Роби си помисли за своя наблюдаващ, който беше разпоредил стрелбата, стоейки на безопасно разстояние.

— Склонен съм да приема, че е така — кимна той.

— Какво следва от всичко това?

— Следва, че нещо друго е взривило автобуса.

— Например?

— Една от възможностите е запалителен куршум в резервоара. Изпаренията пламват и… бум. Запаленото гориво свършва останалото.

— Аз не чух изстрел. А ти?

— И аз не чух. Може би се е слял с експлозията.

— Но защо им е трябвало да взривяват автобуса?

— А според теб как са открили, че си именно в него?

— Той се появи в последния момент, забързан — замислено промълви Джули и спря поглед върху лицето му.

Роби хареса този аналитичен тон. Самият той го използваше често.

— Вероятностите са две: или са му възложили задачата в последния момент и той е тичал да хване автобуса, или са те изгубили за известно време, но след това отново са те открили. — Замълча за момент, после подхвърли: — Кое от двете според теб?

— Нямам идея.

— Убеден съм, че имаш. Дори да е само предположение.

— А какво ще кажеш за онзи с пушката, който се появи на уличката?

— Той преследваше мен.

— Това го знам. Пъхнали са ти проследяващо устройство. Но защо те преследват?

— Вече ти казах, че не мога да обсъждам този въпрос.

— В такъв случай и аз ще ти кажа същото. Какво правим?

— Мога да те закарам до бензиностанцията. От там ще си повикаш такси или ще хванеш друг автобус за Ню Йорк. Или пък влак.

— Билетите за влак са поименни — каза тя.

— На твоя може да пише само Джули.

— А на твоя — само Уил — контрира тя. — Но това няма да е достатъчно, нали?

— Няма.

Замълчаха, гледайки се в очите.

— Къде са родителите ти? — попита след известно време той.

— Кой е казал, че имам родители?