Дейвид Балдачи - Невинните

— Снощи вече проведох една среща — отвърна Роби. — Не мисля, че ще оцелея след още една.

— Не се предвиждат никакви санкции срещу теб — увери го гласът.

Роби не каза нищо. Остави на мълчанието да подчертае абсурдността на това изявление.

— Твоят наблюдаващ сгреши.

— Приятно ми е да го чуя, но все пак аз не изпълних задачата.

— Предварителната информация също се оказа погрешна. Това, което се случи, беше недоразумение.

— Недоразумение ли?! Тази жена трябваше да умре, въпреки че е американска гражданка!

Сега последва мълчание от другата страна.

— Била е служител на Главния инспекторат към Министерството на отбраната — продължи Роби. — Но на мен ми казаха, че е част от терористична клетка.

— Няма значение какво са ти казали. Твоята работа е да изпълняваш заповеди.

— Дори когато са погрешни?

— Аз решавам дали са погрешни или не.

— А кой си ти, по дяволите?

— Вероятно си забелязал, че говоря по синия телефон. Това означава, че съм над наблюдаващия ти. Много над него. Ще говорим за това, когато се срещнем.

Роби гледаше как Джули се връща от тоалетната и влиза в магазина, за да върне ключа.

— Защо е била набелязана за мишена?

— Виж какво, Роби. Решението относно твоето бъдеще може да бъде променено. Това ли искаш?

— Съмнявам се, че има значение какво искам.

— На практика има. Не искаме да те загубим. Смятаме те за ценен кадър.

— Благодаря. Къде е моят наблюдаващ?

— Премина на друга работа.

— Искаш да кажеш, че и на него сте му видели сметката?

— Не играем тези игри, Роби. И ти прекрасно го знаеш.

— Май нищо не знам.

— Нещата са такива, каквито са.

— Ако си го повтаряш достатъчно дълго, може и да си повярваш.

— Ние сме в процедура по ограничаване на щетите, Роби. Трябва да се включиш и ти.

— Не мисля, че вече ще мога да работя с вас.

— Трябва да загърбиш всичко, което се случи снощи. Всъщност това е задължително.

— Нека те попитам нещо друго. Ти ли изпрати убиеца по петите ми? Онзи с пушката, който се появи на задната уличка? Вероятно лицето му все още носи следи от подметките ми. Може би все още е там в безсъзнание.

— Не е от нашите. Мога да ти се закълна в това. Ако ми опишеш мястото, ще пратя хора да го проверят.

Роби не му повярва, но това беше без значение. Описа в детайли мястото на инцидента, но не добави нищо повече.

— Какво искаш от мен? Нови мисии? Не, мерси. Не съм в настроение. Може би следващия път ще ме накарате да ликвидирам някой скаут.

— В момента тече разследване на смъртта на Джейн Уинд.

— Предполагам.

— Води го ФБР.

— Сигурно.

— Искаме ти да си нашата връзка с тях.

През главата на Роби бяха минали какви ли не сценарии, но този не беше сред тях.

— Не говориш сериозно.

Насреща се възцари тишина.

— Нямам никакво намерение да се забърквам — добави той.

— Ще бъдеш човек за връзка и нищо повече. Но ще играеш по начина, който искаме ние. Това е задължително.

— Защо изобщо ви трябва връзка с това разследване?

— Защото Джейн Уинд работеше за нас.

Роби бавно прибра телефона. Часът и мястото на срещата бяха уговорени. Погледна през пролуката в храстите в момента, в който на паркинга се появи таксито. Джули излезе от магазина с кутия цигари и бутилка сок в ръце.

Сигурно се е снабдила с карта, на която пише, че е на осемнайсет, веднага отгатна той.

Момичето се качи в таксито, което веднага потегли. Роби пое с мотора след него, придържайки се на петдесетина метра разстояние в трафика. Не се притесняваше, че ще я изгуби, защото беше пуснал в бърканите яйца един разтворим предавател. Той щеше да работи в продължение на двайсет и четири часа, преди да бъде изхвърлен от организма. Проследяващият монитор беше закачен на китката му. Той го погледна за миг и увеличи разстоянието между себе си и колата. Нямаше смисъл от ненужни рискове. Тя вече беше показала доста добра наблюдателност. Не биваше да се заблуждава от младостта й.

Таксито излезе на междущатска магистрала 66 и пое на изток към Вашингтон. В този час движението беше много натоварено. Сутрешният наплив на автомобили от запад към столицата беше огромен. На всичкото отгоре хората шофираха срещу слънцето, а надвечер поемаха обратно, отново със заслепяващото слънце в очите им. Това беше доста изнервящо.

Мотоциклетът позволяваше доста по-голяма маневреност и Роби почти не изпусна от очи таксито пред себе си. То слезе от магистралата, прекоси моста „Рузвелт“ и се насочи към естакадата, която щеше да го изведе на Индипендънс Авеню. Измъкнаха се сравнително бързо от туристическата зона с паметниците и се насочиха към по-малко привлекателните райони на Вашингтон.