Дейвид Балдачи - Невинните

— Това съм аз — кимна Роби. — Но имам две карти на „Виза“. Може ли да видя номера?

— Можете, но срещу още една двайсетачка.

Роби демонстрира нужната доза възмущение, след което се съгласи. Един поглед му беше достатъчен, за да запомни цифрите. Джералд Диксън най-после попадна в плен.

— Така си и мислех — промърмори той. — Точно тази карта ми създава проблеми.

— Вече я използвах, човече — злорадо обяви хиената. — Нищо не мога да направя.

— Благодаря за нищото — промърмори Роби, обърна се и напусна хотела.

Разбира се, че щеше да открие кой е този Джералд Диксън, но засега беше доволен. Момичето беше в относителна безопасност. Това означаваше, че е време да обърне внимание и на своите проблеми.

Той яхна мотора и пое към жилището си. Преди да влезе в блока, си направи труда да го огледа както отпред, така и отзад. Качи се пеша. Не срещна никого. По това време всички бяха на работа. Отключи входната врата и предпазливо надникна вътре. Всичко изглеждаше наред.

Трябваха му пет минути да се увери, че апартаментът е празен. Всички малки капани изглеждаха недокоснати — парченцето хартия, пъхнато под една от вратите, конецът на вратичката на чекмеджето и още някои дреболии.

Преоблече се с бяла риза и спортно сако, след което отвори сейфа, скрит зад шкафчето с телевизора. Комплектът с резервните документи беше на мястото си. Отдавна не ги беше използвал. Пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си и се насочи към вратата.

По негово настояване срещата щеше да се състои на публично място. В хотел „Хей-Адамс“ срещу парка „Лафайет“, от чиято отсрещна страна беше Белият дом. Вероятно най-охраняваният район в света, помисли си той. Дори неговата служба нямаше как да го ликвидира незабелязано на подобно място.

Срещата щеше да се проведе в зала „Джеферсън“ — продълговат ресторант на няколко стъпала над входното фоайе. Роби умишлено подрани, надявайки се да види кой още изгаря от нетърпение да се срещне с него.

Седна и зачака. Минута преди уговорения час във фоайето влезе шейсетгодишен мъж с не особено скъп костюм, червена вратовръзка и лъснати обувки. От цялата му осанка се излъчваше авторитетът на дългогодишен държавен служител, разполагащ с повече власт, отколкото с пари. Придружаваха го двама високи младежи.

Това бяха горилите. Издутите отпред сака подсказваха за скрито оръжие, а тънките жички, които водеха от яките към миниатюрните слушалки в ушите им — за наличието на жива връзка с невидими подкрепления.

Младежите последваха възрастния мъж в зала „Джеферсън“, но не седнаха при него. Вместо това заеха позиция край стената, откъдето имаха отлична видимост към входа. Преди това се погрижиха да изберат ъглова маса, далече от прозорците.

Един от тях извади малка кутийка от джоба си и я постави върху пианото в далечния край на ресторанта.

Устройство за „бял шум“, комбинирано със заглушител, разпозна го Роби. Преди време му се беше наложило да използва такова. Евентуалните електронни подслушватели в залата щяха да получат само хаотичен и неподлежащ на разкодиране шум.

После дойде и неговият ред. Застана на входа на ресторанта, така че да бъде видян. Пристъпи към масата едва след като възрастният мъж кимна. Това беше знак за охраната, че именно той е очакваният гост.

Въпреки че наближаваше обед, залата беше абсолютно празна. Роби си даваше сметка, че това не е случайно. Нямаше дори обслужващ персонал. На практика ресторантът беше затворен. Това означаваше, че ако огладнее, ще трябва да хапне на някое друго място. Съмняваше се, че по време на срещата ще бъде сервирано ядене.

Седна на масата на възрастния мъж. Диагонално от него, с гръб към съседната стена.

— Радвам се, че дойде — рече мъжът.

— Имаш ли име? — попита Роби.

— Наричай ме „Синия“.

— Добре, Синия. Но въпреки това ще трябва да ми покажеш някакви документи.

Непознатият бръкна в джоба си и му показа значка и служебна карта. На последната имаше снимка и наименование на позицията, но без име. Този човек действително заемаше висок пост в организацията. Доста по-висок от очакванията на Роби.

— Добре, да започваме. Джейн Уинд? Ти ми каза, че е от нашите, и аз си направих труда да я проверя. Работила е в ОКР, Отдела за криминални разследвания към Министерството на отбраната.

— А видя ли паспорта й?

— Пътувания до Близкия изток и Германия. Но ОКР има офиси в тези страни.

— Които са служили за отлично прикритие.