Дейвид Балдачи - Невинните

Лицето на Роби помръкна.

— Току-що каза, че предателите са най-малко четирима. Ами ако са повече? Какво ще стане, ако в момента един от тях се намира в дома ми?

— Не, тези агенти са привлечени от съвсем други подразделения. Никога не са имали контакт с твоя наблюдаващ, а лоялността им не подлежи на съмнение.

— Ясно. Извинявай, но според мен това са пълни глупости.

— Все пак ще трябва да се довериш на някого, Роби.

— Не, не трябва. Значи никой няма нищо против да се включа в ловната дружинка, така ли?

— ОКР са в течение. Искаш ли да те свържа със съветника по националната сигурност? Или със заместник-директора на ЦРУ?

— В момента не се интересувам от това, което биха ми казали. Въпросът ми е защо избрахте точно мен?

— Защото не натисна спусъка, колкото и невероятно да ти звучи. Надяваме се, че ще постъпиш правилно, Роби. Ще добавя, че в момента няма много хора, на които бих гласувал подобно доверие.

Но в главата на Роби вече се оформяше и още една причина да потърсят услугите му.

Аз бях там. А това означава, че ще бъда перфектната жертва, ако нещата се объркат .

— Добре — каза той.

Разсъжденията му бяха конкретни и ясни. Би могъл да работи по случая само ако е сам, за да внесе в действията си необходимата доза решителност и чувство за справедливост. Всяка чужда намеса щеше да означава провал, при това с пряка заплаха за живота му.

Ако ще умирам, поне ще го направя по собствена воля .

Синия стана и му протегна ръка.

— Благодаря ти, Роби. Желая ти късмет.

Роби не пое протегнатата ръка.

— И двамата знаем, че почти никога не става въпрос за късмет — отвърна той, обърна се и напусна ресторанта. Светът отвъд стените на „Хей-Адамс“ изведнъж му се стори непознат и застрашителен. Доста повече, отколкото преди около час, когато се насочи към луксозния хотел.

Когато се прибра у дома, всичко вече го чакаше. Това беше доста обезпокоително. Нито един от тайните му капани не беше докоснат.

Прегледа папката, документите и допълнителната информация. Трябваше да се включи в разследването с максимална бързина. Но в такива случаи бързината обикновено водеше до грешки. Неизбежни грешки. След тях оставаше само един въпрос: колко бързо ще се изпари подкрепата на Синия.

Вероятно по-бързо от партийната и финансовата подкрепа на кандидат с лавинообразно падащ рейтинг .

Такива бяха правилата в този град.

От официалните документи го гледаше името Уил Роби. По ирония на съдбата истинското му име си оставаше най-безопасно. Особено при изпълнението на подобни задачи.

Прибра значката и служебната карта в джоба на якето си. На масата го чакаше чисто нов „Глок 20“ и кобур за през рамо. Беше доволен, че ще може да се отърве от онзи револвер 38-и калибър. Преметна кобура през рамо и закопча якето си.

В коридора едва не се сблъска с младата си съседка, която ровеше в чантата си за ключовете. Ани Ламбърт беше облечена в тъмен костюм, но носеше маратонки с къси бели чорапи.

— Здрасти, Уил — поздрави тя.

— Обикновено не те виждам тук в работно време — отбеляза той.

— Забравих нещо. Използвам обедната почивка да си го взема. Закъде си тръгнал?

— Имам една среща. Успя ли да поразпуснеш?

— Моля? А, да.

Задължителното проучване на Ламбърт след първоначалния й контакт с Роби не беше дало резултат. Това не беше изненада. Трябва да си кристално чист, за да работиш в Белия дом.

— Извинявай, че си тръгнах толкова бързо, но бях много уморен — добави той.

— Няма проблем. И аз бях доста уморена. — Тя се поколеба, после тихо добави: — Някой ден може наистина да изпием по едно питие…

— Разбира се — кимна Роби, но мислите му бяха другаде.

— Ами добре — несигурно промълви тя.

Роби понечи да си тръгне, но изведнъж се сети, че това би било още една проява на неучтивост.

— Идеята е чудесна, Ани. Наистина искам да изпием по чаша.

Лицето й светна.

— Ще го направим много скоро — добави той.

— Защо? Заминаваш ли някъде?

— Не. Просто си давам сметка, че трябва да излизам повече. Ще ми бъде приятно в твоята компания.

Тя се усмихна и каза:

— Добре, Уил. Знаеш къде живея.

След като се разделиха, Роби неволно се запита с какво го привлича тази жена. Отговорът му се стори ясен — беше млада, красива и несъмнено умна, а по поведението й личеше, че го харесва. Но това бяха неща, на които той доскоро не обръщаше внимание. Погледна назад. Ани беше влязла в апартамента си, но Роби имаше чувството, че тя все още стои на прага с маратонките и деловия костюм.