Дейвид Балдачи - Невинните

— Всеки има. Животът го изисква.

— Имах предвид живи родители.

— А твоите са мъртви, така ли?

Тя отмести поглед. Пръстите й си играеха с дръжката на чашата.

— Няма смисъл да го обсъждаме.

— Да отидем ли в полицията?

— Това ще ти помогне ли? — попита тя.

— Имах предвид теб.

— Не, няма да ми помогне.

— Но аз бих могъл, стига да ми обясниш какво става.

— Ти вече ми помогна и аз ти благодаря. Но не виждам какво повече можеш да направиш.

— Защо беше тръгнала за Ню Йорк?

— За да се махна от тук. А ти?

— Така ми беше удобно.

— Не и на мен.

— Значи си била принудена. Защо?

— Това е поверително. Знаят само тези, които трябва да знаят. А ти не си сред тях.

— Хей, какви са тези приказки? Да не си шпионка?

С крайчеца на окото си забеляза новите кадри, които се появиха на телевизионния екран. От входа на жилищен блок изнасяха два трупа в затворени чували. Единият голям, другият съвсем мъничък. Млад репортер вземаше интервю от говорителката на Вашингтонската полиция.

— Жертвите са майка и син — обяви униформената жена. — Вече са идентифицирани, но няма да съобщим имената им, преди да информираме техните близки. Работим по няколко версии. Умоляваме всеки, който разполага с информация за това престъпление, да се свърже с нас.

— Вярно ли е, че следствието е поето от ФБР? — попита репортерът.

— Убитата е била държавна служителка. При такива случаи участието на Бюрото е стандартна процедура.

Не е стандартна процедура, помисли си Роби. Продължаваше да гледа в екрана, жаден за повече информация. Имаше чувството, че е избягал от този блок преди година. В момента цялата сграда беше отцепена от полицаи и агенти на ФБР.

— Доколкото разбрахме, е имало и друго дете.

— Да. То е невредимо.

— Било е в същия апартамент, така ли?

— Засега това е всичко, което можем да споделим с вас. Благодаря.

Роби отмести поглед от телевизора и срещна очите на Джули. Студени като лед, те сякаш разбиваха на пух и прах всякакви опити за защита.

— Ти ли беше?

Той не отговори.

— Майка с дете, а? Затова ли реши да ми помогнеш?

— Искаш ли още нещо за ядене?

— Не. Искам да се махна от тук.

— Ще те закарам.

— Не. Предпочитам да вървя пеша.

Джули се качи горе и минута по-късно се появи с раница на гърба.

Той изключи алармата, отвори вратата пред нея и промълви:

— Не съм убил онези хора.

— Не ти вярвам — отвърна тя. — Но все пак ти благодаря, че не уби и мен. Имам да се оправям с достатъчно други гадости.

Той остана да гледа след слабичката фигура, която бързо се отдалечаваше по посипаната с чакъл алея.

След това се обърна и влезе в коридора да си вземе якето.

Роби нахлупи каската, смъкна коженото покривало от мотоциклета „Хонда“, запали двигателя и го изкара навън. Слезе да затвори вратата на хамбара, а след това отново възседна 600-кубиковия сребристосив мотоциклет.

Стигна до пътя навреме, за да зърне Джули, която се качваше на огромно като кораб старо мъркюри, шофирано от дребна възрастна жена, която едва-едва се подаваше над кормилото.

Роби завъртя ръчката на газта, настигна колата и остана на петдесетина метра зад нея. Не беше изненадан, когато древният кораб даде мигач към бензиностанцията, чиито координати беше съобщил на Джули. Той го задмина, отби на първия черен път и пое обратно. Спря зад някакви храсти, от които можеше да вижда какво става. Джули слезе от колата, приближи се до монетния автомат и набра три цифри.

Вероятно 411, телефонът за справки, помисли си той.

Момичето вкара няколко монети в процепа и набра още един номер. Таксиметровата компания. Каза няколко фрази в слушалката, затвори и влезе в бензиностанцията. След минута излезе отново с ключ в ръка и свърна зад ъгъла, в посока на тоалетните.

Налагаше се да почака за таксито и Роби реши да чака с нея. Телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и трепна от изненада. Изписаният номер беше известен като „синия“ телефон, използван само от шефа на организацията, за която работеше. Никога досега не го бяха търсили от него, но въпреки това той го помнеше наизуст. Което изобщо не означаваше, че ще бъде по-учтив от нормалното.

Включи апарата и го вдигна до ухото си.

— Вероятно знаете, че не можете да проследите този разговор.

— Трябва да се срещнем — каза гласът насреща.

Както очакваше, това не беше гласът на наблюдаващия агент. Никой от оперативните агенти нямаше достъп до синия телефон.