Дейвид Балдачи - Забравените

Погледът му обходи фасадата на къщата за гости и спря върху останките от бентлито. Полицията вече си беше тръгнала, най-после приключила с огледа.

Едва ли бяха открили някакви улики. Той се беше погрижил да няма такива. Почеркът на бомбата щеше да остане загадка за тях. Защото предлагаше хиляди варианти, които обаче нямаше как да бъдат използвани като база за конкретно обвинение.

Вдигна глава точно навреме, за да зърне отражението на слънцето в нещо на горните етажи на резиденцията. Обърна се и тръгна в обратна посока. Спря зад едно дърво и се наведе да оскубе тревата около дънера. Частичното прикритие на короната му позволи да погледне отново към къщата, засенчвайки очи с огромната си длан. Преброи прозорците и определи източника на проблясъка. Вторият отляво на третия етаж в югозападния край на сградата.

Присви очи, опитвайки се да види лицето на онзи, който държеше бинокъла. Не успя.

Прокара мислена линия от прозореца до обекта на наблюдение.

Проста процедура, още по-прост отговор.

Яхтата.

От тази височина и с добър бинокъл можеше да се види всичко, което се случваше на борда. Това означаваше, че човекът горе имаше огромно предимство пред него относно възможността за наблюдение.

После видя Беатрис да излиза от къщата и светкавично смени позицията си, за да може да я пресрещне. Измина няколко крачки заедно с нея — напълно достатъчни, за да й зададе въпроса, който го интересуваше.

Тя не прояви желание да му отговори, вероятно подозирайки, че планира обир. В крайна сметка все пак отстъпи.

Мечо й благодари, добавяйки, че ще се опита да й помогне.

— Как? — бързо попита тя.

— Като те измъкна от тук.

— Не можеш да го направиш — поклати глава момичето и лицето й пребледня. Толкова, доколкото позволяваше мургавата й кожа. — Имам семейство.

— Знам, че е сложно — отвърна с въздишка той.

— Никак не е сложно — прошепна тя. — Просто се откажи. Никой не може да ми помогне.

След това се обърна и започна да се отдалечава.

Мечо се огледа. Искаше да провери дали краткият разговор беше привлякъл нечие внимание. На охраната или на други хора.

Никой не бе проявил интерес.

Бяха просто двама слуги, които си бъбрят. Съвсем нормално.

Разговор между себеподобни.

Но когато се бъркаш на хората от по-високо ниво, нещата стават различни. Все едно пътници от трета класа да нарушат спокойствието на първа, като се появят на откритите палуби посред бял ден.

Но тя все пак му беше казала всичко, което искаше да знае.

Стаята с бинокъла беше на Кристин Мърдок.

Тя беше тази, която наблюдаваше яхтата на Лампърт.

Въпросът беше защо.

Питър Лампърт се изтегна на коженото кресло в личния си кабинет на борда на „Лейди Лъки“. Тук беше заобиколен от най-доброто. Най-хубавата яхта, най-съвременното оборудване, най-опитният екипаж, най-марковото вино, най-прекрасната гледка. Изобщо всичко най на света, което можеше да се купи с пари.

Много дълго се беше борил, за да го постигне. Саут Бийч беше трудно място дори за оцеляване, да не говорим за развитието на успешен бизнес. В продължение на години Лампърт се беше опитвал да се придържа към изискванията на закона, но в крайна сметка се оказа, че многобройните му клаузи и алинеи са направени да пречат, а не да помагат за развитието на бизнеса. Освен това ненавиждаше начина, по който регулаторните органи си пъхат носа в личния живот на хората.

Не познаваше бизнесмен, на когото това да му харесва.

След фалита на хедж фонда той реши да се залови с нещо съвсем различно и започна да въвежда доказани в практиката бизнес системи в области, които по принцип се опираха на грубо насилие и двойно счетоводство.

Днес вече управляваше една невероятно печеливша империя, в която хонорарите се определяха от размера на печалбата — на принципа на процентите за автора на нашумял бестселър. Изискваше стандартната предплата за откриване и транспортиране на стоката до крайния потребител. В случай че стоката отговаряше на определените в бранша стандарти, към компанията му потичаха потоци от допълнителни средства.

Според един от тези стандарти той получаваше отчисления за всяка проститутка, чиито приходи надхвърлеха 100 000 долара. Същото произтичаше и когато някое муле изпълнеше повече от десет успешни мисии за пренасяне на дрога. Най-евтината стока бяха обикновените работници, за които получаваше доста по-скромни постъпления поради ниската им начална цена. Но те пък бяха много и работеха непрекъснато, затова общата печалба от тях никак не беше малка. Количество си е количество.