Дейвид Балдачи - Забравените

Ландри на свой ред почервеня от хладния отговор, но не се отказа. Стрелна с поглед Карсън и попита:

— В „Гъл Коуст“ ли отседна?

Отначало Пулър реши, че въпросът е отправен към него, но бързо усети грешката си.

— Да — кимна Карсън. — Току-що се регистрирах.

— Предполагам, че си дошла на почивка.

— Точно така.

— В такъв случай пробвай място, което е много по-близо до плажа. От „Гъл“ трябва доста да се походи пеша, а ти не би искала да пропуснеш слънчевите бани, нали?

— Благодаря за съвета.

— Моля — сковано отвърна Ландри, после рязко се завъртя и започна да се отдалечава.

— Прекъсвам ли нещо? — подхвърли Карсън.

Пулър включи на заден и изкара тахото от паркинга.

— Не — отвърна той.

— Добре. Къде отиваме?

— Искаш ли на плажа?

— Това ли е най-важното? — изненада се тя.

— За мен не, защото работя. Но за теб е напълно нормално.

— Не си падам много по слънцето — каза тя. — Освен това съм тук заради теб, затова е по-добре да се залавяме за работа.

— Окей.

— И тъй, къде?

— Там, където започна всичко. В къщата на леля ми.

— Какво търсиш?

Карсън гледаше с интерес как Пулър рови в гардероба на леля си.

— Нещо, което не е тук.

След тези думи той отново излезе навън и започна да рови в сака си за няколкото листа хартия, прихванати с телбод. Измъкна ги и се зае да чете съдържанието им.

— Пробив? — подхвърли Карсън.

— И така може да се каже.

Пъхна листовете в джоба си и се обърна към къщата на Сладкиша. Пред нея все още жълтееха полицейските ленти, но патрулни коли липсваха. Вероятно се бяха струпали пред „Плаза“, повикани за охрана на следващото местопрестъпление.

— Какво става, Джон?

— Опитвам се да навържа някои неща.

— Във връзка с убийствата?

— Може би да, може би не…

Той тръгна към междинната портичка, която свързваше двата имота, а Карсън го последва.

Къщата на Сладкиша беше тъмна.

Вратата беше заключена.

Десет секунди по-късно вече не беше заключена.

— В армията ли се научи на това? — прошепна зад рамото му Карсън.

— Армията ме е научила на много неща — отвърна Пулър. — Повечето от тях полезни.

Тя го последва във вътрешността на къщата.

— Така и така съм тук, поне да се запася с някои неща за кучето — промърмори той.

В кухнята отвори няколко шкафа, откри кучешката храна и отсипа малко в една от торбичките, навити на руло до вратата на килера.

— Значи дойдохме само за храната на кучето, а? — подхвърли зад него Карсън.

Пулър не отговори. Вместо това се насочи към витрината с колекцията ръчни часовници на Сладкиша и отново започна да брои.

— Ставаш досаден, Пулър — хапливо отбеляза Карсън.

— Просто се опитвам да сглобя пъзела, преди да премина към действие — поясни той.

— А тези неща са част от него, така ли? — Тя се наведе над витрината.

— Със сигурност играят някаква роля, но първо трябва да проверим още нещо. — Погледна часовника си и добави: — Но още е твърде рано и се налага да почакаме. Я ела да се поразходим.

— Къде?

— Правилният въпрос е „колко“ — опита се да обясни той. — Някъде около осем километра с кола.

Излязоха от къщата на Сладкиша и се качиха в тахото. Пулър погледна в огледалото за обратно виждане.

— За онези двамата ли се озърташ?

— Не очаквам да се появят — поклати глава той и се втренчи в километража. — И така, засичаме осем километра от тук, после още осем обратно. Ще караме на изток, защото в общи линии това беше посоката, за която спомена Джейн Райън…

Потеглиха по Орион Стрийт и се насочиха към района, наречен с поетичното име „Залез край морето“. Четири километра по-нататък следите от цивилизация започнаха да се топят, а след шест вече бяха само двамата, пясъкът и океанът.

Пулър спря джипа точно на осмия километър и се огледа.

Намираха се на главната улица. В далечината на север от тях се виждаха някакви сгради, около които цареше оживление. На юг имаше само палми.

— Океанът трябва да е отвъд тези дървета — промърмори той.

— Според мен те го скриват от пътя — добави Карсън.

Отбиха по един черен път и бързо разбраха, че зад палмите се разкрива зона от гъсти храсталаци, прорязана от многобройни тесни пътища като този, по който се движеха.

Едва отвъд храсталаците синееше безбрежната океанска шир, пред която имаше широка ивица бял пясък.

Пулър отби на малка асфалтирана площадка встрани от пътя, слезе от колата и се огледа. Във всички посоки с изключение на тази към океана.