Дейвид Балдачи - Забравените

— Доста изолирано — отбеляза той. — Няма никакви хора.

— Питам се защо — замислено изрече Карсън. — Плажът изглежда прекрасен.

Тръгнаха натам и не след дълго разбраха причините за пустотата, която ги заобикаляше. Пясъкът се оказа едър и груб, а брегът беше обсипан с остри камъни.

Но най-лоша беше миризмата.

— Сяра — сбърчи нос Карсън.

— Трябва да е някаква геоложка аномалия, поради която това място е изгубило своята привлекателност. А я виж какво пише там… — каза Пулър и посочи голяма табела, забита на върха на близката дюна.

Внимание! Силно мъртво вълнение! Плуването забранено!

— Излиза, че не целият Парадайз е рай — промърмори Карсън.

— Според мен се намираме на около осемстотин метра извън очертанията на града. Не знам как се нарича това място. Може би никак.

— Цяло чудо е, че вонята на сяра не достига до другите плажове — добави Карсън.

— Може би вятърът я отнася в обратна посока, а може би има други, чисто климатични особености. Лично аз я усетих чак когато стигнахме до брега.

— Като се замисля, и аз също… Но защо леля ти би дошла на подобно място?

— Не знам. Тя беше възрастна и болна, придвижваше се с проходилка.

— Което ще рече, че разходката по тези камъни би била проблем за нея. Самата аз на два пъти за малко не паднах…

Спряха и се огледаха.

Пулър насочи поглед към хоризонта.

— Дали наблизо минава някой от големите морски пътища? — промърмори той.

— Не знам — поклати глава Карсън. — Но това все пак е Мексиканският залив, който е характерен с оживено мореплаване. Да не говорим за стотиците нефтени платформи.

— Точно така. Като онази, която се повреди и дълго време замърсяваше водите на залива с петрол.

— Помня кога стана този разлив — кимна Карсън. — Платформата беше собственост на „Бритиш Петролиъм“. Джей Две получи задачата да наблюдава разлива, който в един момент беше заплаха за националната сигурност. Направихме задълбочено проучване на района и установихме, че тук действат не стотици, а хиляди нефтени платформи — повечето от тях струпани в близост до бреговете на Луизиана, Мисисипи и Тексас. Част от тях обаче достигат и до Флорида.

— Цар Петрол — направи гримаса Пулър.

— Поне засега — кимна Карсън, вдигна един камък и го запрати във водата. — Хайде да се махаме, преди да съм повърнала от тази воня. Ще ми трябва продължителен душ, за да я изтрия от себе си.

— В армията сме се натъквали и на много по-гадни миризми — хладно отбеляза Пулър.

— Вярно е. Но това не означава, че трябва да ги търпим и по време на отпуск.

Обърнаха се и тръгнаха към тахото. Пулър понечи да се качи, после изведнъж приклекна.

— Какво има? — попита Карсън.

— Царят.

— Моля?

Тя заобиколи колата и се приближи.

Той плъзна пръст по асфалта и й го показа. Беше почернял. Приближи го до носа си я погледна.

— Цар Петрол. Но не от платформа, а под формата на двигателно масло. На това място е била паркирана кола.

Мечо избута косачката нагоре по рампата и я нагласи до останалата техника в каросерията на камиона. После се обърна и огледа имението на Лампърт. Нямаше представа какви пари харчи за поддръжката на тази огромна площ, но положително бяха много. Те идваха тук всеки ден и работеха от зори до мрак. Докато свършеха с една част от имота, идваше време да се залавят с друга. И този цикъл нямаше край.

Веднъж беше попитал шефа на групата за това. Той само поклати глава и промърмори:

— Тоя харчи за трева повече, отколкото аз мога да спечеля за цял живот. Честно ли е това?

— Животът никога не е честен — беше отвърнал Мечо.

— Прав си — кимна човекът. — Животът е гаден. Освен ако не си богат…

— Парите не са всичко — каза Мечо. — Има и други неща, които могат да те направят щастлив.

— Повтаряй го по-често, може пък и да си повярваш — подсмихна се шефът на групата.

— Аз вярвам и сега — промърмори Мечо, след като човекът се отдалечи.

Слезе от камиона и се изми със студена вода от кофата, която си носеха. Отново погледна към яхтата. Лампърт изобщо не се показваше. Вече цял ден беше там. Но когато си собственик на подобно чудо, защо ти е да слизаш на брега?

Съмняваше се, че е сам на борда. Със сигурност не беше.

Но не и в компанията на Криси Мърдок, която беше видял да влиза в къщата.

Камериерката Беатрис изобщо не се беше показвала.

Но тук имаше и други жени. Да не говорим за възможността компанията на Лампърт да пристигне по вода, без никой да я види. Яхтата беше достатъчно голяма, за да скрие достъпа на някоя малка и бърза моторница.