Дейвид Балдачи - Забравените

Тя промърмори нещо утвърдително и продължи пътя си. Той се изравни с нея.

Зададе й няколко общи въпроса, а после спомена името на работодателя й и веднага забеляза как чертите й окаменяха.

— Чух, че шефът ти скоро заминава — подхвърли той.

— Откъде знаеш? — рязко попита тя и вдигна глава.

— Един от неговите хора ми каза. Някъде в Азия, нали?

— И Африка. Поне така чух аз.

— Кога заминава?

— А ти защо питаш? — подозрително го изгледа тя.

— Мислех да те поканя да излезем. Предполагам, че ще ти е по-лесно, когато го няма.

От изражението на лицето й беше невъзможно да определи дали схваща важността на тези думи.

— Ще ме поканиш на среща? — бавно изрече тя.

— Невинаги съм бил обикновен бачкатор — отвърна той. — Знам как да се отнасям с жените — любезно и с уважение.

— Това е невъзможно.

— Разбирам.

— Не разбираш — каза тя и докосна ръката му. — Забранено ми е да напускам къщата.

— Не можеш да излизаш, така ли? — учудено я погледна той.

— Забранено е — поклати глава тя. — А в момента дори не трябва да разговарям с теб.

— Аз съм никой. Те не се интересуват от такива като мен.

Беатрис вдигна глава и внимателно го огледа.

— Мисля, че съвсем не си никой — подхвърли с надежда тя.

— От охраната ли ти забраняват да излизаш?

— Не само те — отвърна жената и извърна глава към басейна.

— Можеш да се обадиш в полицията.

— Не! — тръсна глава тя.

— Защо?

— Защото не съм само аз.

— Не те разбирам.

— Има и други.

— Близките ти?

Тя кимна. Очите й се навлажниха. После ускори крачка, прекоси ливадата и изчезна във вътрешността на къщата.

Мечо забави крачка и кривна към камиона, в който събираха боклуците. Докато опразваше чувала си в каросерията, мерна Лампърт, който отключи задната врата, водеща към пристана. Оградата беше от ковано желязо, висока над два метра. Лампърт явно не се тревожеше от любопитство, което идваше откъм водата. Растителността беше достатъчна, за да скрие резиденцията и къщата за гости от очите на туристите, използващи лодки.

Мечо продължаваше да следи с поглед Лампърт, който стигна до яхтата си, качи се и изчезна под палубата.

Бих могъл да го убия. И може би точно това трябва да направя .

Но остана на мястото си. Това беше по-практичното решение. В близост до оградата и задната врата преброи петима пазачи.

Нямаше как да мине оттам. Особено пък без оръжие. Всяка сутрин работниците по поддръжката минаваха през метал-детектор и ръчен обиск от страна на охраната. Лампърт беше предпазлив човек. Това означаваше, че ще го застрелят, преди изобщо да приближи до яхтата. Кому беше необходимо това?

Не, първоначалният му план беше по-добър и той възнамеряваше да се придържа към него.

Продължи да работи под палещите лъчи на слънцето, обмисляйки това, което бе успял да изтръгне от Дони предишната нощ в хотела.

Доставките се осъществяваха почти всяка нощ. Последната плаваща платформа за прехвърляне на стоката се намираше на трийсет километра от брега, западно от тук. Мечо беше почти сигурен, че именно от нея беше осъществил бягството си.

Според информацията на Дони от другия месец се предвиждаше разширение на доставките, като щели да бъдат добавени хора от Азия и Африка. Това се връзваше с новината за предстоящото пътуване на Лампърт до споменатите континенти.

Но нямаше как да се разбере кога ще замине. Възможно беше да тръгне веднага, още преди Мечо да се задейства.

Няма да допусна това. Дори ако се наложи да сваля самолета му от небето. Няма да му позволя отново да се измъкне .

Никога повече!

Усети нечий поглед върху себе си и се обърна. Застанала в близост до басейна, Криси Мърдок го гледаше втренчено. Беше по бански, а раменете й бяха покрити с хавлиена кърпа.

Той възобнови работата си, наблюдавайки под око приближаването й.

Коленичи край една леха и започна да събира падналите цветчета и клонки. Вдигна глава едва когато краката й с безупречен маникюр спряха на сантиметри от него.

— Мечо?

— Да?

— Много работиш.

Той сви рамене и напъха клончетата в празния чувал, който беше свалил от камиона.

— Това е единственият начин, по който мога да работя.

На лицето й се появи дяволита усмивка. Сякаш си беше представила нещо друго.

— Чу ли какво е станало снощи?

Мечо изобщо не я погледна. Доста странно беше, че тази жена изобщо му обръща внимание, а още повече че го разпитва за взривената през нощта бомба.