Дейвид Балдачи - Забравените

— Това е добре — кимна той. — Може би ще се наложи да го използваме…

— Не „може би“, а сигурно, Джон!

Малката паянтова постройка беше залепена на гърба на изоставена сграда, намираща се на десет преки от морския бряг. В един от така наречените „преходни“ райони — израз, който означаваше да не ги приближаваш нощем, а и през деня да се държиш на разстояние от тях. Всичко наоколо изглеждаше унищожено и мъртво и нямаше нищо общо с прекрасните плажове на Парадайз, които съвсем не бяха далече от тук.

Пред сградата стояха трима младежи, които хвърляха ножове по консервени кутии, наредени върху контейнер за смет. Бяха сравнително добри, което означаваше, че всеки от тях улучваше почти винаги от разстояние три метра.

— Добър прицел.

Младежите рязко се обърнаха и посегнаха към пистолетите на коланите си.

После забравиха за тях.

Пулър беше насочил към тях картечния пистолет МР5, чийто предпазител беше сложен на полуавтоматична стрелба. Което означаваше къси залпове с по два патрона наведнъж. Оказа се, че Карсън съвсем не се шегува по отношение на оръжията, а полетът с военен самолет й беше позволил да вземе със себе си каквото пожелае.

— Мъдро решение — поздрави ги Пулър и тръгна към тях, вдигнал очи към прозорците на паянтовата постройка. Бяха заковани с дъски, зад които не се виждаха хора с насочено оръжие.

— Имам един въпрос.

Младежите го гледаха напрегнато и тревожно. Не беше трудно да усети, че търсят начин да го лишат от тактическото му предимство. Но Пулър не беше особено обезпокоен от усилията им, тъй като още никой не беше успял да се справи с МР5, особено от близко разстояние.

— Казва се Диего — спокойно продължи той. — Има двама братовчеди, Исабел и Матео. Въпросът ми е къде се намират в момента.

Младежите не отговориха.

Пулър направи още една крачка към тях. От това разстояние един откос беше достатъчен, за да ги изпрати в небитието.

Предпазителят рязко изщрака и оръжието премина на изцяло автоматична стрелба.

— Ще задам въпроса още веднъж, после спирам да питам — изръмжа той.

— Не знаем къде са — обади се един от тримата, заковал очи в дулото на автомата.

— Но сте знаели, нали?

Младежите се спогледаха. Онзи, който се обади пръв, сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Не е трудно. Просто го кажи.

След тези думи Пулър направи още една крачка напред.

Онези се ухилиха.

Пулър подозираше, че знае защо.

— На ваше място не бих го направил — посъветва ги той. — Водя си подкрепление.

Усмивките се стопиха.

Пулър го забеляза с крайчеца на окото си. Четвърти мъж, появил се иззад източния край на сградата. Компактният му пистолет беше насочен в главата на Пулър.

— Погледни си гърдите! — подвикна той.

Онзи трепна от изненада, но не изпълни нареждането, подозирайки някакъв трик.

Другите трима се обърнаха. Единият от тях изпусна полугласна ругатня. Беше забелязал червената точка, подскачаща около сърдечната област на четвъртия мъж.

Подвикна нещо на испански и онзи погледна надолу. Той също измърмори някаква ругатня и свали пистолета.

Пулър извъртя оръжието си към него.

— Защо не хвърлиш желязото и не дойдеш да се включиш в дискусията.

Това обаче не беше въпрос.

Човекът пусна оръжието си и тръгна към останалите, следван от червената точка.

— Диего и братовчедите му — натърти Пулър. — Били са тук, а сега ги няма. Къде са?

Четиримата нервно се спогледаха.

— Много се дразня от мълчанието ви и начина, по който се споглеждате! — обяви Пулър. — А когато съм раздразнен, върша глупости!

Премести предпазителя на полуавтоматична стрелба и натисна спусъка. Над главите на групичката засвириха куршуми и те инстинктивно се проснаха на земята.

— Къде са? — повтори Пулър, отместил пръст от спусъка.

Онези бавно се изправиха на треперещите си крака.

— Взеха ги — обади се един от тях.

Този до него го изгледа кръвнишки, готов да забие юмрук в лицето му.

— Снощи ги взеха — побърза да добави първият. — Един човек плати хиляда долара за двамата и ги взе.

— Двамата? Кои двама?

— Los niños. Diego y Mateo .

— Кой плати хиляда долара за тях?

— Нали ти казах, един човек.

Младежите от двете му страни предупредително изшъткаха, но той ги изгледа предизвикателно.

— Как се казва, как изглежда? — бързо попита Пулър.

Силен грохот попречи на човека да отговори. Пулър погледна вляво от себе си и видя приближаващите се пикапи. Мъжете в каросериите бяха въоръжени до зъби и гледаха страшно.