Дейвид Балдачи - Забравените

Пулър изпъна рамене и се огледа. Дори не се беше задъхал. Изглеждаше леко ядосан от това, което беше принуден да направи.

— Добре ли си? — обърна се към момичето той.

Тя кимна. Беше хубава, с добре очертани форми и голямо закръглено дупе. Изглеждаше по-възрастна, отколкото вероятно беше. Може би не й е за пръв път, помисли си Пулър.

— Това брат ти ли е? — махна към момченцето той.

Тя отново кимна.

— Как се казвате?

— Аз съм Исабел, а той е Матео — отвърна момичето с изтънял от уплаха глас.

— Искаш ли да повикаш полиция?

Предварително знаеше отговора на този въпрос, но все пак се почувства длъжен да го зададе. Тя поклати глава още преди да беше довършил.

— А искаш ли аз да извикам ченгетата?

— Не. Моля те, недей.

Огледа падналите мъже. Телата им бяха покрити с татуировки и стари белези. Не, това не може да бъде, помисли си той. Но все пак…

— Тези хора военни ли са? — попита той момичето.

— Не.

Жалко. Значи са извън моята юрисдикция . Оставаше му ролята на съзнателен гражданин.

— Те няма да престанат — глухо я предупреди той. — На практика аз само ги ядосах. Като нищо ще си го изкарат на теб.

Момичето хвана братчето си за ръката и го дръпна към вратата. Миг по-късно стъпките им затрополиха надолу по стълбите и бързо заглъхнаха.

Пулър се зае да провери състоянието на противниците си. И тримата дишаха и бяха със стабилен пулс. Счупените крайници и пукнатите черепи не бяха негова грижа. Това бе цената, която трябваше да плати всяко животно, посегнало на беззащитни деца. Особено когато трима зрели мъже се нахвърляха върху непълнолетно момиче и петгодишното му братче.

Белият простена и се размърда. Пулър отново го приспа с отмерен ритник в главата.

— Мръсен задник!

За момент се поколеба дали да извика полиция, после се отказа. Без момичето показанията му нямаше да имат никаква тежест. Ако тя не ги подкрепеше — нещо, което очевидно не възнамеряваше да направи, — като нищо можеха да му лепнат обвинение за непредизвикано нападение, подкрепено от лъжливите показания на тройката нещастници, които се търкаляха в краката му.

В крайна сметка реши просто да си върви по пътя. По-късно щеше да мисли за разчистване на боклуците. Върна се в стаята да си вземе сака, а после тръгна към гаража.

Трябваше да довърши разследването, което току-що беше започнал. Беше длъжен да разбере какво се е случило с леля му. Нищо не можеше да го отклони от тази цел.

Но се оказа, че дълбоко греши.

На изхода почти се сблъска с някакъв мъж, който влизаше в пансиона. И направи нещо, което рядко си позволяваше при среща с непознати.

Вдигна глава и го погледна.

Оказа се, че това е същият човек, когото беше зърнал в каросерията на камиона, докато хапваше на крайбрежната ивица.

Отблизо изглеждаше още по-огромен и застрашителен. А едновременно с това притежаваше рядко срещано съразмерно тяло. Спокойно би могъл да е рекламна фигура на някой от популярните от екрана супергерои. Разминаха се бавно, оглеждайки се взаимно със спокойни, но наблюдателни погледи, които не пропускаха нищо.

Пулър остана впечатлен не само от безупречната физика на мъжа, но и от прецизния начин, по който го огледа с живите си проницателни очи. Веднага му стана ясно, че го е запомнил при кратката им сутрешна среща, въпреки че погледите им се срещнаха едва за част от секундата. Човек трябва доста да се упражнява, за да придобие подобна наблюдателност.

Очите му отново се плъзнаха по фигурата на непознатия. Беше облечен в униформата на някаква ландшафтна компания — тъмнозелена, пропита от пот тениска и тъмносин панталон. Имаше нови обувки, които бяха най-малко четирийсет и седми номер.

Това означаваше две неща: или си беше купил обувките съвсем наскоро (което беше малко вероятно), или скоро беше постъпил на работа. Широките му гърди опъваха тениската. Под тънката материя ясно се виждаше всяко отделно мускулче. Приличаше на плакат от лекарски кабинет, по който се изучава човешката мускулатура.

Вероятно не са му намерили тениска подходящ номер, помисли си Пулър. Панталонът му също беше възкъс. Повечето фирми не държаха на склад униформи за хора над метър и деветдесет. Веднага след като се разминаха, Пулър се обърна и без особена изненада установи, че непознатият е направил същото. В погледа му нямаше заплаха, а само премерено любопитство.

Пулър стигна до гаража, изкара колата и потегли към центъра.