Дейвид Балдачи - Забравените

Очите му проследиха едва видимата следа от канавката, която свършваше пред оградата. Ако някой не я потърси специално, едва ли ще успее да я види, помисли си той.

Предполагаше, че кабелът е скрит в метална тръба, но можеше и да не е така.

Изправи се и тръгна покрай границата на парцела. Нямаше как да се върне през портала, без да се издаде, че вече знае кода. Машинално се запита на колко време го променят. В момента беше средата на седмицата, която от своя страна маркираше средата на месеца. Това означаваше, че разполага с достатъчно време — разбира се, ако променяха кода веднъж в седмицата или веднъж на трийсет дни, както най-често се правеше.

Стигна до задната част на парцела и пред очите му се разкри безбрежната шир на залива. Във водата се гмуркаха чайки, моторници пореха вълните или просто се полюшваха върху тях. Хората се развличаха с риболов, ветроходство и каране на скутери. През деня.

Нощем обаче се занимаваха с други неща. Като онова, от което беше имал късмета да се измъкне. За разлика от мнозина други.

Той хвърли чувала с боклук в каросерията на близкия камион и спря да изпие чаша вода, източена от близкия охладител, боядисан в яркооранжево. Погледът му се спря на двамата мъже, които обработваха терена около някакво дърво, издигащо се от вътрешната страна на оградата. И двамата бяха латиноамериканци. Към групата наемници спадаха и други хора — един бял, двама чернокожи и самият той. Не можеше да се определи от коя част на света е, но той също беше бял.

От бялата раса.

Никога не се беше категоризирал по расов принцип. Съдейки по чертите му, принадлежеше към определено силна етническа група. Малко хора посещаваха родината му, още по-малко оставаха там за постоянно. Тя беше далечна страна, където животът беше труден. Чужденците се посрещаха по-скоро с подозрение. Народът му беше горд и много чувствителен по отношение на обидите, меко казано. С една дума, тези хора никога не подлагаха и другата си буза.

Той смачка картонената чаша и я хвърли в контейнера за смет, прикрепен към каросерията. После влезе през задния вход и се насочи към овалния басейн.

Мазератито беше паркирано на няколко крачки от него. Мъжа го нямаше, а жената се беше изтегнала на една от лежанките. Беше свалила лятната рокля и обувките с високи токчета, които лежаха на цимента до нея. Банският й костюм беше съвсем изрязан — парченце плат горе, миниатюрен триъгълник долу. Тя се обърна по корем и това му позволи да разгледа бедрата й. Стегнати и същевременно достатъчно меки където трябва, подчертаващи женствеността й. Тя развърза горнището на банския и го пусна до себе си. Имаше дълги крака с гладка, приятно загоряла кожа. Светлорусата й коса, която беше прибрана на конска опашка в колата, сега се разстилаше свободно по обсипаните й със ситни лунички рамене.

Беше много красива жена. Това обясняваше самодоволната усмивка на мъжа зад кормилото на спортното мазерати. Сякаш искаше да подчертае, че тази красота е негово притежание.

Тръсна глава да прогони тези мисли, осъзнавайки, че е допуснал грешка.

Беше зяпал жената няколко секунди по-дълго от необходимото. Зад гърба му се разнесоха стъпки и някой го хвана за ръката.

— Хайде, мърдай! — заповяда строг мъжки глас.

Обърна се. Зад него стоеше един от пазачите със слушалка в ухото. Спираловиден кабел водеше към устройство, скрито на колана под якето му. Въпреки жегата всички охранители бяха облечени с якета. Под които криеха пистолетите си.

— Веднага! — изръмжа мъжът, вдигнал глава към лицето му. — Не си тук да се наслаждаваш на гледката, а да бачкаш!

Той побърза да се подчини. Можеше да види сметката на този фукльо с един-единствен саблен удар в гърлото, но нямаше смисъл. Подобен акт би провалил плановете му, при това окончателно. Но той беше сигурен, че скоро ще дойде неговото време.

Погледна жената за последен път. Беше се обърнала леко на една страна. Недостатъчно, за да се видят голите й гърди, но почти.

Тя също го гледаше. Всъщност не беше много сигурен, защото очите й бяха скрити зад слънчеви очила. Неволно се запита защо жена като нея би обърнала внимание на мъж като него.

Отговорът на този въпрос със сигурност би му докарал неприятности.

Пулър седна на леглото и се огледа. Стаята не беше нищо особено. Под, врата, прозорец, тоалетна. Двойна вътрешна врата, водеща към съседната стая. Беше отсядал и на по-добри места, но по-лошите бяха значително повече.