Дейвид Балдачи - Забравените

Лампърт поклати глава.

Всъщност бизнесът тъкмо бе започнал да се разраства. Той беше вложил огромни средства в инфраструктура, обучение, екипировка и жива сила. Поемаше безумни рискове, които тепърва щяха да се отплащат. Неговата поточна линия беше обект на всеобща завист. Чрез нея осигуряваше пет пъти повече стока от всички други в бранша, при това чрез налагане на прецизност и бизнес манталитет в една доскоро нечистоплътна дейност, дело на нечистоплътни хора.

Освен това за разлика от петрола, природния газ и други природни ресурси запасите от неговата стока бяха неизчерпаеми. Изборът му можеше да бъде ограничен само ако светът ликвидираше бедността. Нещо, което по негово мнение беше абсолютно невъзможно. На върха нямаше място за всички. А лично той не възнамеряваше да споделя с други това, което си беше извоювал.

Защото от малък беше убеден, че е удостоен свише да притежава най-голямото и най-доброто.

Но той трябваше и да оцелее. И точно тук рискът беше най-голям. Това беше причината да трупа толкова пари. Защото можеше да загуби всичко.

Включително и живота си.

Тръсна глава и се концентрира върху настоящето.

Рохас не знаеше за последния развой на събитията. Бурята беше принудила яхтата му да навлезе далече навътре в морето. Малко вероятно бе да рискува да използва хеликоптер в тези условия, когато вятърът непрестанно сменяше посоката си. Всички тези обстоятелства бяха от жизнено значение за Лампърт.

Защото му осигуряваха време.

Време да измисли нещо. Време да планира следващите си ходове.

И да оцелее.

Неизвестната величина бяха Пулър и неговата групичка.

Те бяха проследили камиона със стоката и очевидно бяха наясно с това, което се случваше. На брега беше станала престрелка. Хората му не се обадиха и това означаваше, че са изгубили.

И тъй, какво ли бе намислил Пулър?

Беше опитал да се свърже с платформата, но връзката се разпадаше.

Заради гадната буря. Но нещата нещо не се връзваха.

После, сякаш в отговор на молитвите му, телефонът звънна. Той погледна дисплея и се усмихна.

— Надявах се да те чуя — рече той, след като натисна зеления бутон.

— Имам да ти разказвам много неща — каза Черил Ландри. — Трябва да се видим, по възможност веднага.

„Даниъл“ бързо губеше своята сила, но поройният дъжд продължаваше да се лее. Вече се развиделяваше, ала небето на хоризонта беше все така черно.

На вратата се почука и Лампърт стана да отвори. Беше стигнал до брега с моторницата на яхтата. По време на пътуването повърна два пъти заради бурното море. Сега обаче очакваше добри новини.

Очите му се заковаха върху Ландри, която стоеше на прага. Беше вир-вода, с подуто лице.

— Какво се е случило с теб, по дяволите?

— Може ли първо да вляза? И да получа едно питие?

Той се отмести да й направи път. Поведе я към кабинета си и затвори вратата след нея.

— Искаш ли да се преоблечеш?

— Предпочитам питието. В момента това ми трябва.

Лампърт й сипа един скоч от барчето до стената.

— Бях на борда на „Лейди Лъки“ и обмислях дали да изчезвам или не — поясни той.

— И аз обмислях същото, повярвай ми.

— Но по телефона каза, че имаш добри новини.

Тя пое чашата от ръката му, отпи една глътка и седна на стола срещу писалището. Той също седна, преплете пръсти и очаквателно я погледна.

— Е?

Тя отпи още една глътка и притисна чашата до отеклото си лице.

— Операцията се провали.

— Знам това.

— Мърдок е шпионка.

— И това ми е известно.

— Истинското й име е лейтенант Клаудия Диас, работи в Националната полиция на Колумбия.

Лампърт втренчено я погледна, помълча известно време, после гневно възкликна:

— По дяволите!

— Предполагам, че това не го знаеше — вяло се усмихна Ландри и вдигна чашата. — Може би и ти се нуждаеш от една глътка, а?

— Разкажи ми какво се случи.

Ландри отпи още веднъж, облегна се назад и въздъхна.

— Случи се това, че ти спасих задника — обяви тя.

— Как?

— Нито за момент не се доверих на Уинтроп и Мърдок.

— Умно.

— Затова се заех с наблюдението им. Уинтроп се оказа чист, но не и Мърдок. Беше ясно, че му позволява да й бърка в гащите, за да се добере до теб.

— Вече и това ми става ясно.

Тя се усмихна и наклони глава. Навън дъждът продължаваше да плющи, а черните облаци скриваха изгрева.

— Ти също получи възможност да й бръкнеш в гащите, нали?

— Отговорът е „да“, но той няма нищо общо с разговора.