Дейвид Балдачи - Забравените

После тя стреснато се извърна към него и той побърза да се наведе над лехата с цветя.

— Прекрасен ден, нали? — подхвърли Криси.

— Всеки ден в Парадайз изглежда прекрасен — отвърна той.

— Но ние знаем, че невинаги е така.

Той вдигна глава, стиснал греблото в яките си ръце. Не каза нищо, очаквайки продължението.

— Помниш ли какво си говорихме снощи на плажа?

— А ти?

— Само за това си мисля.

— Аз съм на мнение, че ме бъркаш с някого.

Тя стана, затвори книгата и бавно тръгна към него.

— Искаш да кажеш, че си обикновен работник, който си вади хляба с поддръжка на богаташки имения?

— В ръцете си държа гребло, ризата ми е подгизнала от пот. Пътувам с открит камион, живея в дупка. Сама можеш да си направиш заключенията.

— Но си образован.

— Това няма значение, защото трябва да се яде. Намирам се в чужда страна и съм принуден да започна от нулата. Такава е съдбата на всички имигранти.

— Но някои започват направо от върха.

— Само тези, които имат връзки или разполагат със семейно богатство. Аз нямам нито едното, нито другото. А ти?

— Аз имам външния си вид и някакви обноски. В смисъл, че знам коя вилица кога се използва и умея да поддържам светски разговор. Правя разлика между френското и италианското вино, а също така и между Моне и Мане. Останалото е въпрос на импровизация.

— Значи си подредила живота си?

— Не съм.

Той се облегна на греблото и каза:

— Това, което вършим, е доста опасно. Не бива да разговаряме, защото навсякъде има очи и уши.

— Не и тук, в Тайната градина. Госпожа Лампърт се е погрижила за това.

— Предполагам, че е завършена дама…

— По-скоро не. Но за разлика от мен е много близо до подобно определение.

— Значи си менте?

— Повечето от нас са такива — сви рамене Криси.

— Снощи на плажа ми отправи ултиматум.

— Да, така е.

— Но аз не го разбрах.

— Мисля, че се изразих пределно ясно.

— В смисъл, че не вярваш да съм този, за когото се представям? Къде са ти доказателствата?

— Пред очите ми.

— Защо се интересуваш от Лампърт?

— В много отношения той е интересен човек.

— На когото предлагаш тялото си.

— Отвращава ли те това?

— А теб?

— Може би.

— Тогава защо го позволяваш?

— Такъв е животът. Даваш, за да получиш.

— Ти какво искаш да получиш?

— То е очевидно. Онова, което става на брега.

— Защо се интересуваш от него?

— А ти? — контрира тя.

Мечо замълча. Пръстите му машинално се плъзгаха нагоре-надолу по дръжката на греблото.

— Времето е подбрано със забележителна точност — добави тя. — Имам предвид теб и мен.

— Не бих използвал това определение.

— Искаш да кажеш, че е подбрано зле?

— Нали самата ти каза, че само един от нас може да се справи?

— Значи признаваш за намеренията си?

Лицето на Мечо потъмня. Тази жена му беше поставила капан, а той попадна в него по най-глупав начин.

Огледа се. Очакваше да види охраната на Лампърт, която свива кръга около него. После спря поглед на стройната й фигура, опитвайки се да открие присъствието на скрит микрофон. Най-вероятно в блузата или шортите.

— Не е това, което си мислиш, Мечо — отгатна мислите му тя.

— Щом казваш — промърмори той и й обърна гръб.

— Ще се оттеглиш ли?

Той не отговори, но остана на мястото си.

— Ще се оттеглиш ли? — повтори Криси Мърдок.

— А ти?

— За мен нещата са ясни.

— Предполагам, че е така — кимна той.

— Много дълго сме страдали, Мечо. Много дълго. А болката беше ужасна.

— Не си страдала само ти.

— Така е. Но имам задължения, които трябва да изпълня. Мисля, че крайният резултат ще ти хареса.

— И аз имам задължения — промърмори той, обърна се и се отдалечи с вдървена походка. Тайната градина беше разкрила своите тайни.

Сега нещата задължително трябваше да се ускорят. Внимателно подготвеният график отиде по дяволите.

Но имаше и нещо друго.

Ултиматумите се поставяха, за да бъдат изпълнявани. Цената трябваше да бъде платена.

Току-що бе допуснал да оголи тила си. Което означаваше, че ще трябва да се сражава на два фронта, а не на един, както беше по план.

Обърна се да погледне жената.

Криси Мърдок стоеше на място с книга в ръка и гледаше към него.

Лицето й изразяваше много неща.

Тъга.

Примирение.

И в същото време някаква решителност.

Той изпусна лека въздишка и продължи пътя си.

Не изпитваше нито тъга, нито примирение. В замяна на това решителността му беше желязна.

Истинската война беше започнала.