Дейвид Балдачи - Забравените

— И затова ти го приемаше, така ли?

— Не съм казала такова нещо — тръсна глава тя и вдигна юмрук. — Понякога се примирявах, понякога удрях с коляно в топките. В други случаи стигаше само един предупредителен поглед. Е, имаше и писмени оплаквания, и разбити кариери. Но понякога премълчавах и не предприемах нищо. Просто се държах на дистанция.

— Не ми приличаш на човек, който ще избере безопасната дистанция — поклати глава той.

— Аз имах дългосрочни планове, Пулър. За мен армията не беше шега. Исках да постигна нещо голямо. Да правя нещо голямо. По тази причина избрах кариерата на кадрови офицер. Имам една звезда, искам още две.

— Значи карай да върви, така ли? Това не е моята представа за лидерство.

— Лидерството е странно нещо. Параметрите му непрекъснато се променят. Но ако направиш компромис дори с един от тях, на следващия ден няма да можеш да се погледнеш в огледалото. А досега аз винаги съм могла. Независимо какво се случва. Това не беше мой проблем, а техен. Те би трябвало да се отвращават, като се погледнат в огледалото. Защото те са тези, които не могат да контролират оная си работа.

— И къде сме ние в тази картинка? — попита Пулър.

— Не дойдох тук, за да те вкарам в леглото. Е, може би част от мен го искаше. А сега, след като вече го направихме, ще мога спокойно да се съсредоточа върху истинската цел на пътуването ми.

— Един хубав малък отпуск?

— Не. Целта ми беше да ти помогна да разрешиш случая. Какво правим оттук нататък?

— Не съм свикнал генералите да искат указания от мен.

— Истинските лидери поощряват хората си да правят това, което умеят най-добре. Ти си следовател от ОКР, докато аз нямам никаква представа от криминални разследвания. Затова ще повторя въпроса: какво правим оттук нататък?

— Предлагам да се разровим около семейство Стороу.

— Кой?

— Двойката, убита на плажа. Те са познавали леля ми.

— Мислиш, че това е причината да бъдат убити?

— Мисля, че често са обикаляли околността. Понякога пеша, понякога с кола.

— С колата, която е изминавала осем километра, а после се е връщала обратно?

— Може би.

— И са споделили с леля ти нещо, което са видели?

— Или са си въобразили, че са видели. А може би само подозренията си. След което тя пише писмо до баща ми, но всъщност иска аз да дойда и да проуча нещата. Ако беше имала малко повече късмет, положително щеше да ми разкаже интересни неща.

След тези думи той извади писмото от джоба си и й го подаде.

— „Странни неща, които се случват нощем — започна да чете тя. — Хората не изглеждат такива, каквито са. Нещо не е наред…“ Доста тайнствено звучи.

— Леля ми не беше от хората, които преувеличават. От нейните уста тези думи могат да бъдат и категорични обвинения в убийство.

— Напълно възможно, особено ако излезеш прав в подозренията си, че е била убита. Но как ще процедираме, след като семейство Стороу вече не са между живите?

— Имат син и снаха. Те са съобщили за изчезването им. Надявам се да попълнят някои празнини. — Той се изправи. — Готова ли си?

— След онова, което се случи в леглото, съм готова на всичко — доволно измърка тя.

Мечо отпи глътка вода от бидона в каросерията на камиона и се обърна към голямата къща. Всичко по нея беше проектирано и изпълнено перфектно. Фасадата беше прекрасна за разлика от това, което се криеше зад нея.

Но така бе устроен светът.

Той избърса уста, върна бидона на мястото му и понесе греблото си към затревената площ под близките дървета. На съседната поляна имаше голям фонтан, водата от който се стичаше в овален басейн от бетон. Тази „тайна градина“ беше оградена с буйна растителност, прорязана от павирани алеи и дискретно разположени дървени пейки покрай тях.

Мечо вече беше работил в тази част на имението. Харесваше я, защото беше спокойна и предразполагаше към размисъл. Подозираше, че градината е била създадена по проект на госпожа Лампърт, просто защото изключваше вероятността Питър Лампърт да е способен на размишления в толкова идилична обстановка.

Зави зад ъгъла и с изненада видя, че една от пейките беше заета.

Криси Мърдок държеше в ръцете си разтворена книга, но не четеше, а гледаше към океанските вълни, които с грохот атакуваха близкия бряг. Беше с бледозелени шорти, бяла блуза и обувки за тенис с къси чорапи. Косата й беше прибрана на тила, а по лицето й играеха слънчеви зайчета.

Мечо се закова на място, запленен от красотата и странната меланхолия, която излъчваха чертите й.