Дейвид Балдачи - Забравените

Но и той беше уязвим, стига да удариш там, където най-много го боли. Имаше такива места, въпреки че бяха дълбоко скрити.

Криси Мърдок възнамеряваше да го удари именно там.

Тя се отлепи от дървото и тръгна обратно към Тайната градина. Седна на пейката и разтвори книгата си.

Решението все още не беше взето, колебанията й продължаваха.

Живот или смърт, Мечо?

Живот или смърт?

Но в очите му имаше нещо. Нещо толкова тъжно, че само като си помислеше за него, собствените й очи се насълзяваха.

Предупредени по телефона от Пулър, Лин и Чък Стороу ги очакваха в дома си, който бе на една пряка от морската ивица. Къщата беше едноетажна, но строена нашироко, заемаща по-голямата част от парцела. Посрещна ги Чък Стороу. Съпругата му се беше сгушила на дивана с увит около раменете шал въпреки бруталната жега навън.

По лицето й личеше колко много страда от загубата на своите близки.

Пулър и Карсън поднесоха съболезнованията си.

— Седнете, моля — покани ги Чък. — Разбрах, че сте военнослужещи?

Пулър и Карсън едва се събраха на малкото канапе срещу дивана.

— Да, и двамата — кимна Пулър. — Но аз съм тук във връзка със смъртта на леля ми.

— Боже господи! — възкликна Чък. — Значи вие сте племенникът й, Джон Пулър!

Лин избърса очите си с кърпичка и го погледна с нескрит интерес.

— Да, това съм аз. Научих, че леля ми и семейство Стороу са били близки.

— О, много близки — кимна Лин. — Бяха добри приятели. Ние също познавахме Бетси. Прекрасна жена.

— Не ви ли се струва подозрително, че и тримата умряха почти едновременно и при много съмнителни обстоятелства? — попита Пулър.

— Мислех, че смъртта на Бетси е нещастен случай — объркано го погледна Чък.

— Такава е версията на полицията, но аз съм на друго мнение.

— Защо? — изгледа го Лин.

Пулър извади писмото и го плъзна по масата.

Двамата го прочетоха едновременно.

— Странни неща? — вдигна глава Чък.

— При това нощем? — добави Лин.

— Точно така, нощем — погледна я Пулър. — Бетси е починала през нощта. Също като родителите ти, Чък.

Очите на Лин отново се навлажниха. Съпругът й я прегърна през раменете.

— Не виждам връзката — каза той.

— Били са приятели. Вероятно са си споделяли. Може би са знаели нещо повече за това, което пише в писмото на леля ми.

— Ако е имало такова нещо, би трябвало да го споделят и с нас — каза Чък.

— Но не са, така ли? — обади се Карсън.

— Не! В противен случай бихме реагирали по някакъв начин.

— Тук ли си бяхте през цялото време? — попита Пулър. — Имам предвид напоследък.

Съпрузите се спогледаха.

— Всъщност… — започна Чък, но Лин го изпревари.

— Нямаше ни близо три седмици — каза тя. — Бяхме на сафари в Африка. Звъннахме им веднага щом се прибрахме, но никой не отговори. Реших, че са на обичайната си разходка покрай брега. Започнах да се тревожа чак на другия ден, когато отново никой не ми вдигна. Тогава се обърнахме към полицията.

— А родителите ви не се ли свързаха с вас, докато бяхте в чужбина? — попита Пулър, обръщайки се към Чък.

— О, те мразят телефоните. За нищо на света не биха провели международен разговор, макар че се постарах да им обясня, че тарифите са почти същите като разговор с местен телефон. Според мен изобщо не ме разбраха. Те бяха от старото поколение, много спестовни. Нямаха никакво понятие от електронна поща или есемеси.

— Ние трябваше да ги потърсим — изхлипа Лин.

— Забравяш за слабото покритие там, където бяхме — поклати глава Чък. — В началото реших, че са претърпели някакъв инцидент. Дори през ум не ми мина, че някой ще…

— Разбирам — кимна Пулър. — Те все още ли шофираха?

— О, да — отвърна съпругата. — Физически бяха доста активни.

— Имаха ли навик да вземат и леля ми в колата си?

— Да, понякога. Но тя също шофираше. Беше оборудвала колата си с уреди за ръчно управление.

— Видях ги — кимна Пулър.

— Защо задавате всички тези въпроси? — внимателно ги огледа Чък. — Защо ни показахте това писмо? Нима имате представа какво им се е случило?

— Още не съм сигурен. Просто търсим улика, за която да се заловим. Някой от тях да си е водил дневник?

— Дневник ли? — вдигна вежди Лин. — Мисля, че не. Защо питате?

— Просто така. От дома на леля ми е изчезнал бележник, в който по всяка вероятност си е водила записки.

— Може би това нямаше да се случи, ако си бяхме останали у дома — бавно промълви Лин.

— Не можем да разсъждаваме по този начин, скъпа — възрази Чък. — Това сафари го планирахме от години.