Дейвид Балдачи - Забравените

Жълтите тениски преминаха в ръцете на един от хората му, който влезе в клетката и накара момчетата да ги облекат.

Няколко минути по-късно в склада се появи още една група мъже, които изглеждаха далеч по-заплашително. Те тръгнаха покрай клетките, обяснявайки на затворниците какво ще им се случи, ако след края на пътуването проронят дори една дума за родните си места.

— Ще избием всичките ви близки, всичките хора, които обичате! Част от тях също са в клетки като тези тук, но ние знаем къде живеят останалите. Една дума на някой непознат, и ще ви донесем главите им! Така ще осъзнаете какво сте направили.

После се наведоха над Диего и Матео и попитаха дали искат да прегърнат отрязаната глава на своята abuela .

Матео се разрева, но един от мъжете го накара да млъкне със силен плесник през устата.

Диего изскочи пред детето.

— Ти ли искаш главата на abuela ? — ухили се мъжът.

Диего мълчаливо поклати глава и той се отдалечи.

Подобни диалози се проведоха и с всички останали.

Мъжете показаха, че разполагат с вътрешна информация за всеки един от тях. Бяха толкова убедителни, че дори и най-коравите пленници им повярваха. Никой нямаше да проговори. Никой нямаше дори да си помисли да каже истината.

Лампърт изчака приключването на сеанса и отново се приближи към клетката на Диего. Бръкна в джоба си и извади нещо като талисман на верижка, който му подаде през решетките.

— Вземи го! — заповяда той.

Диего не помръдна.

— Веднага!

Момчето успя да зърне с крайчеца на окото си как един от мъжете направи крачка напред, мушна ръката си с пистолета между решетките и опря дулото в главата на Матео.

Диего протегна ръка, пое верижката и погледна медальона, закачен за нея.

— Това е свети Кристофър — поясни Лампърт. — Знаеш кой е той, нали?

Диего го погледна и бавно поклати глава.

— Свети Кристофър закриля децата от беда — усмихна се Лампърт. — Сложи го на шията си.

Диего се подчини. Медальонът легна на гърдите му.

— Сега вече няма да ти се случи нищо лошо — продължаваше да се усмихва Лампърт.

Зад него Уинтроп изсумтя подигравателно.

Лампърт се обърна и започна да се отдалечава, следван по петите от ухиления Уинтроп.

Диего остана да гледа след стройните им фигури в елегантни дрехи. Когато се отдалечиха достатъчно, той свали верижката и я запрати на пода. Очите му се заковаха в сребърния пръстен с лъвска глава, който беше получил от баща си.

Гледаше лъва и усещаше как душата му се изпълва с кураж.

Накрая вдигна глава, сви показалеца си върху въображаем спусък и стреля. Два пъти, за да ликвидира и двамата гадняри, които крачеха към изхода.

Мечо проведе още един телефонен разговор.

Отново със своя „приятел“.

Направиха кратък преглед на детайлите и Мечо изрази убеждение, че след последния му разговор с Криси Мърдок нещата трябва да се ускорят.

„Приятелят“ се отнесе благосклонно към това мнение и обеща да бъде готов. Но не пропусна да му напомни за сделката, която бяха сключили.

Всичко ще бъде както трябва, нетърпеливо отвърна Мечо.

Изключи телефона и наведе глава. В следващия момент се вцепени от изненада, зърнал белия лист, който се плъзна под вратата на стаята му. Изчака няколко секунди просто за да провери дали някой няма да се появи след него. После се наведе и измъкна пистолета изпод леглото, където го беше скрил. Стана и предпазливо се приближи към вратата. Протегна крак и успя да придърпа хартията. Разтвори я едва когато се отдалечи от вратата.

Две думи. Две думи с огромно значение.

„Те идват.“

Сгъна листа и го прибра в джоба си. Би могъл да настигне онзи, който го беше предупредил.

Но предпочете да не го прави.

Те идват .

Двайсет минути по-късно в ситуацията нямаше промяна. Слухът и зрението му работеха на максимални обороти, но не долавяха нищо.

Тогава той включи в действие други сетива. И подуши нещо. Понякога миризмата на приближаваща се смърт е изключително силна.

Наведе се да вземе още едно-две неща изпод леглото, отвори вратата и отскочи вляво с учудваща за огромното му тяло пъргавина.

В коридора беше далеч по-светло, отколкото му се искаше. Добра се до стълбището и започна да се спуска. Бавно и предпазливо, спирайки на всяка площадка.

Изчакваше.

Усещаше.

Използваше способности, които повечето хора не подозираха, че притежават.

Но при живот като неговия те сами изплуваха на повърхността.

Поне за онези, които оцеляваха.