Дейвид Балдачи - Забравените

Добра се до партера, излезе на улицата и тръгна на запад.

Преследвачите му бяха добри.

Не защото го бяха открили в „Сиера“. За това не се изискваха никакви умения.

Бяха добри, защото го проследиха от стаята му до тук. Дори в момента усещаше приближаването им. Един екип отляво, втори — отдясно.

Затъкна в колана си ножа със закривен връх и завинти заглушителя на пистолета си.

Продължаваше да крачи на зигзаг, постепенно приближавайки се до брега.

Задните улички бяха пусти. Нямаше ги дори онези dueños . Запита се защо, но бързо се отказа да търси отговор. Вероятно ги бяха предупредили да не се мотаят наоколо тази нощ.

Dueños смятаха себе си за супербандити, но само докато се сблъскаха с някой истински професионалист. Тогава те бързо се пръскаха и търсеха укритие в изоставени къщи и пусти терени, изчезвайки като мишки по дупките си.

Но Мечо не беше мишка и никога нямаше да бъде.

Продължи да крачи напред, правейки малки отклонения от маршрута си. Посоката обаче си оставаше същата — към водите на залива.

Водите, които го доведоха до тук, освобождавайки го от робството. Въпреки че последната част от маршрута беше изминал като свободен човек, който плува, за да спаси живота си.

Тази нощ щеше да направи същото.

Водата или щеше да се превърне в лобното му място, или щеше да остане едно от многобройните препятствия в живота му. Понякога се случва така, че човек дава всичко от себе си, но и то не стига. Е, нека се случи това, което ми е писано, помисли си той. Никога не беше съжалявал за нищо. Особено когато ставаше въпрос за оцеляване.

Размина се с някакви гуляйджии, които бяха прекалено пияни, за да забележат пистолета в ръката му. Свърна в поредната пряка и океанът изведнъж се появи пред очите му в цялото си великолепие.

Плажът беше пуст.

И абсолютно тъмен.

Не се виждаха хора, които могат да се превърнат в свидетели на предстоящите събития. Или да пострадат от тях.

А приливът неумолимо настъпваше.

Има моменти, в които приливът е много полезно нещо.

Ускори крачка.

Няколко секунди по-късно стигна до скутера, който беше скрил зад контейнер за смет. Възседна го и се понесе по пясъка.

Това изненада преследвачите му.

Но така и трябваше да бъде. Намеренията му бяха да ги увлече след себе си към пустия плаж. Далече от града, далече от любопитни очи, независимо дали са на пияни хора или не.

Така измина около три километра. Вече наистина беше далече от любопитните очи. С изключение на онези, които го следяха. Не беше карал достатъчно бързо, за да се освободи от тях. Планът му беше прост: да ги подмами и да приключи с това още сега или да го остави за по-късно.

Май ще е по-добре да не отлагам, помисли си той.

Изчисленията му сочеха, че го преследват шестима.

Със сигурност добре тренирани, въоръжени и предпазливи, но едновременно с това и достатъчно опитни в ръкопашния бой, до който всеки опира на даден етап от битката.

Мечо заряза скутера и продължи пеша към дюните, които тъмнееха в далечината. След известно време стигна до две от тях, разделени от тесен процеп.

Това беше фронтът, който търсеше. Преследвачите можеха да минат между дюните само ако се движеха един зад друг. Толкова беше мястото, с което разполагаха. Мечо беше избрал класическата защитна позиция. Същата, до която бяха прибегнали защитниците на Спарта, за да спасят своите сънародници от далеч по-многобройната персийска армия. Същата, която и до ден-днешен се изучаваше във всички военни училища по света.

Когато противникът има голямо числено превъзходство, трябва да направиш всичко възможно, за да му попречиш да го използва.

Давайки си сметка за вероятността от подобна конфронтация, Мечо беше проучил тази част от морския бряг веднага след пристигането си в Парадайз. А след това беше направил и някои дребни подобрения, за да си осигури тактическо предимство.

Дюните бяха достатъчно масивни, за да спрат муниции от всякакъв калибър. Разбира се, не и ако противникът използваше преносими ракетни установки, чиито снаряди се изстрелват от рамо. Но силно се съмняваше, че случаят ще бъде такъв.

В момента имаше само две грижи.

Тилът.

И възможността в падината между дюните да се появи нещо друго освен хора.

Но следващите му действия щяха да отстранят и двете грижи едновременно.

Преследвачите се разпръснаха в класическа атакуваща формация — със самочувствието на шестима достатъчно опитни бойци, за да се справят със самотен противник.