Дейвид Балдачи - Забравените

— Наистина няма за какво да се обвинявате — добави Карсън. — Просто не си струва. А и те едва ли биха одобрили терзанията ви.

Лин шумно издуха носа си.

— Случайно адвокат на родителите ви да е бил човек на име Грифин Мейсън? — попита Пулър.

— Не — поклати глава Чък. — Използваха услугите на моя адвокат.

— Това е добре, защото отсега нататък Мейсън със сигурност ще бъде много зает — промърмори Пулър.

С това посещението приключи.

— Моля ви… — докосна лакътя му домакинята. — Ако откриете и най-малкото нещо, което…

— Разбира се — кимна Пулър. — Вие ще сте първите, на които ще се обадя.

— Желая ви късмет — рече Чък и стисна десницата му.

— И Бог да ви благослови — каза Лин.

— Мисля, че ще имаме нужда и от късмет, и от благословия — отвърна едва чуто Пулър.

Настаниха се в тахото, но той не запали двигателя.

— Ще седим тук, докато се разтопим, или ще запалиш, дявол да го вземе? — изгледа го от съседната седалка Карсън.

Той завъртя ключа и двигателят забоботи. Включи на скорост и потегли.

— Какво всъщност получихме от това посещение? — попита тя и включи климатика на максимум.

— Информация. Дори ако семейство Стороу са се натъкнали на нещо, те може би са го споделили само с леля ми.

— Нали каза, че тя е изминавала онези осем километра и обратно?

Пулър се обърна да я погледне, после излезе на главната улица и увеличи скоростта.

— Да — кимна той.

— Освен това мислиш, че си е водила дневник?

— Да.

— В такъв случай може би тя е открила нещо и го е споделила с тях, а не обратното. Някой ги е видял или чул и е решил съдбата им. Първо убиват леля ти, а след това и съпрузите. Или в обратния ред. А може би едновременно.

— В това има логика.

— Понякога и генералите казват умни неща.

— А капките двигателно масло на отбивката в района на серните изпарения?

— Те са от кола или камион. Въпросът е защо точно там?

— Мястото е подходящо за нещо незаконно — промърмори той.

— Ами да, вони отвратително и плажът не става за нищо.

— Но въпреки това там се е случило нещо, и то през нощта.

— Вече започва да ми става ясно какво ще правим довечера — кимна Карсън.

— Браво на теб.

— Има нещо, което не е било взето под внимание.

— Много неща не са били взети под внимание.

— Аз имам предвид само едно от тях.

— Двамата мъже в онзи седан, заради които Пентагонът подви опашка и избяга?

— Именно — кимна Карсън. — Това най-много ме тревожи.

— Мен пък всичко ме тревожи — въздъхна Пулър.

До слуха му достигна грохот от отварянето на тежки врати. Той не знаеше какво означават тези звуци, но се плашеше от тях. Всъщност плашеше се от всичко.

Усети потупване по рамото и се сви. После се обърна, вдигна глава и срещна погледа на Диего.

Матео и Диего се намираха в тясно затворено пространство. Стоманени решетки ги отделяха от външния свят. По-точно казано, лежаха на пода на клетката, в която ги бяха заключили преди два дни.

— Страх ме е, Диего — прошепна Матео.

Диего кимна и стисна ръката на момченцето.

Беше ходил при dueños да моли за защита срещу тримата мъже, които бяха пребили Исабела и Матео. Взе със себе си и момчето, тъй като в дома на abuela нямаше кой да го гледа. Освен това се беше надявал, че няма да му сторят зло в присъствието на Матео.

Но на практика се оказа, че дълбоко се е заблуждавал.

Последвалите събития бяха хаотични и плашещи.

Появиха се някакви мъже, които им дадоха да пият нещо.

Дойдоха на себе си тук, в тази килия. Диего нямаше представа какво е това място и как се бяха озовали тук.

Опря устни до ухото на Матео и прошепна:

— Всичко ще се оправи.

Това беше лъжа. От изражението на Матео личеше, че изобщо не му вярва.

Осветлението беше слабо. Толкова слабо, че Диего се чувстваше замаян. Матео вече повърна веднъж, вероятно от веществото, което бяха изсипали в напитките им.

Не бяха сами. Тук имаше десет клетки, всичките претъпкани. В тяхната бяха затворени още десет души — възрастни мъже или поне по-големи от него младежи. Жените бяха в отделни килии.

Диего с мъка различаваше фигурите им на слабата светлина. Повечето бяха в клекнало положение, навели глави между коленете си.

Победени, пребити, изгубили всякаква надежда.

Така се чувстваше и Диего.

Все още не разбираше защо са ги отвлекли.

Но някъде дълбоко в паметта му мержелееха историите, които беше чувал на улицата.

Secuestradores de personas .