Дейвид Балдачи - Забравените

След известно време той стигна до последния див тласък и се отпусна върху нея. Тя дишаше на пресекулки, от устата й излитаха стонове на наслада и разпокъсани думи. После започнаха да намаляват темпото в прекрасен синхрон и в крайна сметка се оказаха един до друг върху влажните чаршафи.

— Господи, Джон — прошепна в ухото му тя. — Беше невероятно!

Наистина беше, помисли си той, а след това го каза и на глас.

Тя го целуна. Първо по бузата, после по устните. Дългият й пръст се плъзна надолу по скулата му.

В началото Пулър изпита леко притеснение, защото това отдавна не му се беше случвало. Не беше сигурен дали ще изпита възбуда и страст. Но очевидно всичко бе наред. Почувства задоволство и облекчение. Лежеше до нея и дишаше тежко, сякаш току-що беше покрил за рекордно време трикилометровия армейски норматив.

— За всеки случай искам да си наясно, че не го правя с всеки — каза тя.

— Не си тоя тип.

— Наистина не съм. — Тя се надигна на лакът, за да вижда лицето му.

— Аз също.

— Много добре знам това.

— Проверила си ме, така ли?

— Един поглед в досието ти е достатъчен. Никога не си имал много време за личен живот.

— Ти също.

— При мен нещата са ясни, правя кариера и гоня поредната звезда на пагона. — Пръстите й погалиха гърдите му. — И тъй, сега накъде? Какво правим?

Пулър рязко се надигна и я погледна втренчено.

Тя се разсмя.

— Спокойно, Пулър. Не чакам нито годежен пръстен, нито дата за сватбата. Имах предвид къде ще ядем, защото умирам от глад.

— Ами тогава да вървим да ядем — отвърна с усмивка той.

Тя го целуна, а пръстите й го докоснаха така, че го накараха да потръпне.

— Това заповед ли е, боецо? — прошепна в ухото му тя.

— При цялото ми уважение, госпожо, това наистина е заповед.

След като заситиха глада си, Пулър и Карсън се облегнаха назад и се загледаха един в друг над празните чинии.

— Гледаш ме така, сякаш в отношенията ни е настъпила промяна — отбеляза тя.

— А не е ли? — изпитателно попита той и леко наклони глава.

Бяха заели маса в дъното на ресторанта. Посетители почти нямаше, тъй като все още беше рано за вечеря. Цялото заведение беше на тяхно разположение.

— Защо? — отвърна на погледа му тя. — Защото спахме заедно?

— Не мога да се сетя за друга причина.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Предполагам, че за теб не е.

— Не се обиждай, Джон, но все пак живеем в двайсет и първи век. При мъжете открай време е така, но и на жените вече им се случва да се поддадат на желанието без никакви други причини.

— Ясно — бавно кимна той.

— Чувстваш се употребен, а? — внезапно се засмя тя.

Той втренчено я погледна, после също се усмихна.

— Хвърляш камъни по мъжката психика.

— Беше крайно време, не мислиш ли?

— Аз не съм типичен представител на „силния“ пол.

— Точно затова те харесвам. Да вземем например Ландри…

— Какво за нея?

— Тя е млада и съблазнителна. Няма никакво съмнение, че иска да те вкара в леглото си. В същото време обаче е набелязан обект за всички останали ченгета в участъка.

— Сигурно — сви рамене той.

— Да не мислиш, че в Министерството на отбраната е различно?

— Я повтори?

— Отнесла съм си порцията пощипвания по задника от страна на цялата гама генерали, включително и онези с четири звезди на пагона — усмихна се тя. — В Уест Пойнт беше същото, само че там това вършеха инструкторите и дървеняците с ниски чинове, които бяха командири на отделенията. Да не говорим за бойните учения и посещенията ми в Близкия изток, където имах чувството, че водя война срещу двете страни едновременно.

Тя вдигна чашата чай и го погледна.

— Изненадан ли си?

— Ако трябва да отговоря по устав — да, изненадан съм.

— А личният ти отговор?

— Знаеш го. Той няма нищо общо с устава.

— Обект на мръсни оферти, на натиск, заплахи и дори на физически посегателства. Добре дошла в „мъжкия свят“, така ли?

Той се облегна на масата. Пръстите му се свиха във внушителни юмруци.

— За тези гадости си има съответните процедури и наказания, Джули. Не си длъжна да ги търпиш. Все пак живеем в двайсет и първи век, както посочи преди малко.

— Така е. Но в известен смисъл този век по нищо не се различава от предишните. Независимо колко са просветени, мъжете си остават мъже. Може да бъдат заплашвани с обвинения и военен съд, с провалени кариери и бесни съпруги, но въпреки това ще продължават да го правят с убеждението, че ще им се размине. Това мислене никога няма да се промени.