Джеймс Патерсън - Игра на криеница

— Не си отивай още, Дженийн. Остана време за последен рунд в играта „Истина или предизвикателство“ — прошепна Питър в ухото ми. — Аз съм пръв. Истината. Помниш ли Рамон Пеня? Онази нощ на брега? Истината е, че не ти го уби. — Близна обецата на ухото ми и игриво я ръфна. — Цялата работа бе лично мое дело — рече.

Напъвах се да поема глътка въздух, гърлото ми пламтеше, а погледът ми не се отделяше от усмивката му.

— Това е самата истина — кимна Питър. — Пеня беше доносник, който се канеше да ни издаде на федералните ченгета. Затова бях тръгнал да го търся по плажа и да го убия. И точно тогава чух как се носиш с пълна газ по крайбрежното шосе. Той хукна към тротоара да ти махне да спреш, а аз го прострелях с пистолета си със заглушител. В следващия миг го видях как пада на платното пред твоята въртяща се кола. Нямаше начин да го избегнеш.

Поклатих глава с присвити очи, изпълнени с недоверие и болка.

Питър кимна.

— В началото си помислих, че ще се наложи и теб да убия, но когато подуших, че си пила, набързо промених решението си. Така и не ми се удаде възможност да ти благодаря за това, че ми помогна да го пренесем до нас. Чудесно се справи със задачата си, Дженийн.

Но когато ръцете пак обхванаха шията ми, нещо стана. Зад очите ми се оформи ледена топка от чиста омраза. И премина по лявата ръка чак до дланта ми, която се превърна в животинска лапа.

Замахнах със стегната ръка и забих острите си нокти в розовата пихтия под липсващото му ухо. После ги дръпнах надолу.

Питър скочи назад с остър писък. А аз се извърнах, вдигнах се на колене и взех да ровя из книгите да намеря пистолета. Мярнах черен метал под дивана и плонжирах натам. Придърпах тежкото оръжие към корема си и пъхнах показалец върху спусъка му.

Извъртях се към Питър и натиснах. Нищо. Спусъкът изобщо не помръдна. Освободих с палец предпазителя и пак насочих пистолета. А той пак отказа да гръмне.

Изпищях на свой ред, след като тежката бота на Питър се приземи върху слепоочието ми. Пистолетът излетя от ръката ми и с въртене се понесе по твърдия под на коридора към спалнята.

— Това е пистолет с двойно действащ спусък, тъпа кучко. За да произведеш първия изстрел, трябва много силно да натиснеш спусъка — каза Питър. — Позволи ми да ти покажа как става.

Скочих и побягнах в противоположната посока. Намерението ми бе да изскоча от апартамента и да се разкрещя за помощ, но изведнъж си дадох сметка как Питър ще постъпи тогава с Ема.

Извърнах се в последния миг и се втурнах към кухнята. Пресегнах се към дървения блок за ножовете до печката. Големият двайсетсантиметров нож „Хенкелс“ прилепна към дланта ми. Вдигнах го над главата си и се понесох към хола.

Там обаче, застанал на вратата към спалнята, стоеше Питър с насочен право към мен пистолет. Дори се разсмя, като ме видя как пристигам.

И докато се смееше, дръпна спусъка.

Нищо не стана. Изглежда, че вместо да освободя предпазителя, го бях поставила!

Нахвърлих се устремно към него и замахнах с ножа. Дулото на пистолета ме удари през устата и ми изби два зъба. Но и това не можа да ме спре.

При отчаяния ми замах кокалчетата ми се плъзнаха по долната част на гладко обръснатата брадичка на Питър.

Забих с всичка сила ножа до дръжката право в ключицата му.

А той рухна назад в спалнята ми с клокочещ звук. Помня как топлата му кръв ме плисна по очите и бузите, след което се извърнах и хукнах към Ема. Разритах затрупалите я книги, хванах ръката й и я повлякох към вратата. Едва там тя успя да се изправи замаяна на крака. Прикрепяйки се взаимно, закуцукахме надолу по стълбищната шахта.

Някаква жена с неудачна пластична операция на лицето, която разхождаше миниатюрния си лабрадудел, изпищя и хукна да бяга, след като й се явих от задния вход на сградата в подгизналия си от кръв халат. Едва се добрахме до корейската бакалница на ъгъла с Трето Авеню, където спряхме пред мивката на цветаря до стелажа с евтини рози. Не успях да промия съвсем лицето на Ема от стъклата по него, когато първата полицейска кола прескочи бордюра и спря.

— Идвай веднага, Дженина! — изкрещя Чарли от кабинета си в седем без десет в събота сутринта.

Вдигнах глава от възглавницата и въздъхнах, като чух умалителното име, което Чарли ми измисли на връщане от сватбеното ни пътешествие предния месец.

Лицето на Чарли бе първото, което видях, когато дойдох в съзнание в болницата в деня след нападението на Питър, и последното, което виждам всяка вечер оттогава. Той не само че ми прости, но и стори невъзможното: помогна ми да простя сама на себе си.