Джеймс Патерсън - Игра на криеница

— Хола! — чу се весел шепот откъм отворилата се врата.

Влезлият мъж приличаше повече на французин, отколкото на мексиканец. Беше мургав и висок, с дълга и лъскава черна коса до раменете. От наболата му челюст стърчеше пура. В шития по поръчка костюм на фини райета, разкопчаната около врата банкерска риза и качествени джинси имаше вид на изискан европеец, на нехранимайко от богат род, тръгнал да се весели цяла нощ.

Свали сакото си и видях, че под мишницата си носи автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Усмихна ми се иззад пурата, после си избра бутилка и чаша от бара и си наля солидна доза уиски. Посочи напитката си и с галантен жест ме попита дали и аз не искам.

Аз обаче се разтреперих и белезниците затракаха по стълбците на леглото.

Той само сви рамене, в смисъл, „Е, щом не искаш“, после засмука дълбоко от пурата си, издуха дима към клетъчния таван и се приближи към леглото.

Приседна откъм краката ми и изу единия си каубойски ботуш. В този момент някакъв още по-силен шум заглуши дънещата музика.

На палубата зави въздушна сирена.

В съседното помещение музиката спря и мъжете взеха да си шъткат един на друг и да се ослушват.

— Стой на място! Брегова охрана на Съединените щати! — долетя заповед от някакъв рупор. — Никой да не мърда!

Над главите ни се чуха два изстрела един след друг. Някой извика изненадано на испански, после се чу плясък.

— Не мърдай! Ще стреляме! Никой да не мърда! — заповяда пак рупорът.

Чуха се нови изстрели и дългокосият до краката ми вдигна шокиран поглед при звука на тичащи хора по палубата над нас.

Както беше по един ботуш, с пура в уста и с изваден пистолет, изкуцука до вратата. Отвори я. Аз изпищях, докато онзи натискаше спусъка.

Пак стрелба и викове. Някой отвърна на огъня му. От ламперията до главата на наркотърговеца излетя откъртило се парче. После пистолетът му падна неочаквано на пода. А на лицето му се изписа любопитство, когато погледна прогизналата в кръв банкерска риза на гърдите си. Нов мощен гръм, от който оглушах, последван от втори. Той падна покосен по лице и от пурата му се разхвърчаха искри.

Продължих да рева, а в това време млади мъже в сини униформи и с карабини в ръце нахлуха в стаята. Секунда по-късно видях и усмивката на наведения над мен Чарли, Целият вир-вода. Нямаше изобщо вид на мъртвец.

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Изглежда, бях изпаднала в шок.

Чарли направи опит да ме повдигне и чак тогава забеляза белезниците. При което свали от стената бейзболната бухалка и взе да троши с нея стълбците на леглото.

— Окей. Давай сега пак от самото начало — подкани ме капитанът от бреговата охрана Скот Дипъл, като не спираше да щрака с химикалката си в каюткомпанията на акостиралия вече катер.

Бях облечена в даден ми назаем анцуг на бреговата охрана и с все още мокри коси от най-приятния душ, който съм вземала през живота си. До мен седеше Чарли, притиснал плик със замразен зелен фасул върху цицината, която бе получил при приземяването си по лице върху палубата.

— Точно така. От самото начало, ако обичате, предвид факта, че са налице двама убити и трима задържани граждани на Мексико — добави агент Холдън. Той се бе появил в мига, в който катерът се завърна в базата си.

Единият от двамата убити бе Десантчика или каквото там му беше името. Тъкмо той стрелял по катера, докато се мъчел да избяга с моторницата на наркотърговците. Само че бреговата охрана му отвърнала с картечницата си петдесети калибър.

Още докато ме прехвърляха на борда на катера, видях как простреляното му, осветено от прожектор тяло плава по лице по повърхността на водата. Изобщо не изпитах нужда от психиатрична помощ. А по-скоро съжаление, че не ми бяха дали възможността лично аз да се разплатя с него.

— И по-бавно — допълни Дипъл. — Та кой, казвате, е оня, едрият, когото застреляхме?

— Капитан Бил Спенс — отговори Чарли. — Мой клиент. Или по-точно, мой бивш клиент. Той ни упои и ме изхвърли през борда. Дойдох на себе си във водата с десетина литра солена вода в стомаха. Видях сигналните светлини на яхтата и доплувах до нея кучешката за има-няма три часа. Още докато бях на петдесетина метра от нея, дойде моторницата. И щом мексиканците се качиха на борда, успях със сетни сили да се добера до нея и да ви повикам по радиото.

Снажният червенокос моряк пак щракна с химикалката.

— И кои, казвате, са мъжете латиноси?

— Мексикански наркотърговци — обадих се аз. — Спенс отвличал жени, изкарвал ги в открито море и ги продавал на наркодилърите, които на извратените си купони ги изнасилвали, а след това ги убивали. И с мен щеше да се случи същото, ако не ви беше повикал Чарли.