Джеймс Патерсън - Игра на криеница

А аз сведох глава и поведох Фабиана покрай редицата дървета по тротоара.

— На теб на какво ти прилича, Бейлър? — викна в отговор Питър.

— На поредната ти простотия, на това ми прилича — рече Чарли, изскубна табелата от ръцете на един от протестиращите и я запокити върху затревената могилка до стълбището към сградата. — Хайде, омитайте се до един! — разкрещя им се Чарли, обхванал театрално главата си с две ръце в израз на гняв. — Клиентът ми е невинен, но вас ако ви питат, вие лично бихте го убили. Какво е това вашето? Линчуваща сган ли сте? Отвратителни сте! Лошо ми става, като ви гледам!

Тълпата го зяпаше в ням потрес. С изключение на репортерчетата. Които ликуваха като дечица в коледно утро. Якият моментално свали камерата си от триногата, метна я на рамо и започна да снима.

— Ти май нещо си превъртял, Бейлър — пристъпи Питър към Чарли, а тълпата го последва, та освободи подстъпите към входа.

Дотук поне планът на Чарли се оказваше ефикасен. Но на нас ни оставаха още четирийсет метра от площада, които да прекосим.

— Полудя ли най-после, адвокатче? — продължаваше да крещи Питър насред пълната тишина. — Гледам, че напълно си изтървал нервите си. Случайно да си пиян?

— Ще ти покажа аз на тебе кой е пиян — отвърна му с крясък Чарли, замери Питър с куфарчето си и му се нахвърли с вдигнати юмруци. Наистина приличаше на пълен лунатик. Явно Чарли вземаше съвсем присърце задачата си да отвлече нечие внимание.

Двете с Фабиана прекосихме забързано площадчето, а в това време Чарли и Питър се сбиха и около тях настана лудница. Питър замахна да удари Чарли, та никой изобщо не ни обърна внимание, а народът масово изпъшка при умелия ескиваж на Чарли в последната част от секундата. В този миг обаче го нацели по лицето юмрукът на някакъв як тип с табела „СМЪРТ ЗА ДЖЪСТИН ХАРИС“ и го завъртя на място.

— Не ти ли стиска да влезеш сам в пряк двубой, Фурние? — кресна Чарли и блъсна оня с табелата настрана.

— Госпожица Демаре? — попита мъжът в бежов костюм и с хрисима азиатска физиономия, когато най-сетне се добрахме до заветното просторно фоайе на щатската управа. — Аз съм Денис Сим, помощник щатски министър по земеделието. Къде е господин Бейлър и каква, по дяволите, е тази дандания навън?

— Ъъъ… той малко ще закъснее — рекох. — Аз съм помощничката на господин Бейлър. Казвам се Нина Блум. Готови сме за срещата с комисията, така че водете ни.

Два часа по-късно седях в облицования с ламперия коридор на втория етаж на щатската управа и през минута-две проверявах на айфона как се движи времето. Или това, или да си скубя косите, друго не ми оставаше.

Понеже бяхме стигнали до момента на истината.

На свобода или смърт.

Най-буквално.

Вече цял мъчителен час двамата с Чарли седяхме на дългата пейка пред заседателната зала на комисията като две наказани ученичета пред директорски кабинет. А там, вътре, Фабиана даваше показания пред комисията по помилванията. Самата страница от вестника със снимката бяхме предали на служителя, отговарящ за проучване на възможностите за предварително освобождаване на осъдения. Оставаше само един въпрос, а той, макар и съвършено прост, бе от огромно значение: Щеше ли това да бъде достатъчно?

— Ще се справи — обяви Чарли с дразнещо спокойствие, докато въртях телефона си върху скамейката. Имаше лека прорезна рана под лявото око и дясното му ухо аленееше след схватката с Питър и тълпата. Нищо чудно някой вече да го е прославил в „Ютюб“ с клипа от новинарската емисия в стил „Бият ме, брато“.

— Ще взема да вляза и да им кажа всичко за Питър — рекох. — Ами ако не приемат показанията на Фабиана?

— Ще ги приемат — каза Чарли и в този миг вратата се отвори.

Отвътре излязоха помощник-министърът Сим и Фабиана. Поех дълбоко въздух.

— Какво е решението? — попита Чарли.

— Комисията тепърва ще прецени изслушаното — отговори му Сим.

— Ама как така? Още ли ще трябва да чакаме? — извиках невярващо.

— Не разполагаме с кой знае колко време, господин Сим — напомни му Чарли.

— Друго засега не мога да ви кажа. Благодаря ви, че дойдохте — каза господин Сим и затвори след себе си вратата.

— И какво? Пак ли ще чакаме? — негодуваше и Фабиана.

— Длъжна съм да ги уведомя — отсякох и направих опит да заобиколя Чарли, за да стигна до вратата.

Той обаче се изпречи на пътя ми.

— Не — прошепна ядно в ухото ми. — Не бива. Ти също си една от жертвите. Да не би по твое желание това копеле Фурние да се е държало така зверски спрямо теб? Дойде тук с риск за живота си, за да помогнеш на Джъстин, и успя да го постигнеш. Но не можеш всичко сама да приключиш. Никой от нас не го може. Вече направихме каквото ни беше по силите. Внесохме молба и в съда, и при губернатора. Въпросът вече не е в нашите ръце, а в техните.