Джил Хатауей: Чужди очи

Мати мълчи, явно асимилира казаното.

— Обичаше ли го?

Налага се да помисля малко. Когато Зейн ми каза, че започва да се влюбва в мен, се сковах от страх. Ужасно се страхувах да призная, че го обичам, дори на себе си, защото това би означавало, че не е изключено всичко да приключи и отново да ме боли.

И точно това и се случи. Когато разбрах кой е, че през цялото време е знаел какво прави майка му, че е бил готов да остави Мати да умре… ме заболя.

Заболя ме невероятно много.

Но това не променяше факта, че изпитвах чувства към него. Макар и за кратко.

— Да. Май го обичах.

Мати въздъхва.

Известно време мълчим.

— А какво стана с Ролинс?

Изтупвам възглавницата си и се облягам отново на нея.

— Скарахме се. За някаква глупост.

— Наясно си, че е влюбен в теб, нали?

Млъквам.

— Да — признавам накрая. — Наясно съм.

— Трябва да се сдобрите. Той е добро момче — гласът на Мати звучи нежно и ми напомня каква беше като дете. Мила. Добричка.

— Сигурно ще се оправим — казвам, но само за да я успокоя. Ролинс крие тайните си от толкова време. Имам предчувствието, че ще му трябва много време, за да ми прости, че съм ги разкрила.

— Хей! — казвам и се изправям на лакът. — Искаш ли да те науча да ползваш телескопа на мама?

— Става — отвръща тя и се ухилва.

Показвам й как да нагласи лещата. Тя се навежда и надниква в телескопа, присвила едното си око. Известно време я наблюдавам и отбелязвам колко прилича на татко, като се е съсредоточила така. Толкова много е пораснала през последната седмица. Изражението й е далеч по-зряло. По-възрастно. Решавам, че може би някой ден ще й кажа за плъзването. Не тази вечер, но скоро.

Когато сестра ми си тръгва, лягам на леглото и се зазяпвам в тавана. Замислям се върху думите й — че Ролинс е влюбен в мен. Не съм сигурна, че мога да му предложа кой знае какво точно сега. Но едно нещо е сигурно.

Не искам да го изгубя като приятел.

Извъртам се настрани, пъхам ръка в раницата и измъквам една тетрадка и химикалка. Обръщам на чиста страница. Известно време дъвча химикалката, докато чакам да ми дойдат подходящи думи. И когато най-после идват, направо ме заливат и се налага да ги гоня с химикалката, да бързам, за да ги запиша, преди да ми се изплъзнат.

Скъпи Роли,

Доста размишлявах след скарването ни. И реших да последвам примера ти и да напиша всичко, което мисля. Разбирам защо си разстроен и никак не те виня. И аз бих се ядосала, ако някой нахлуе в личното ми пространство по такъв начин. И все пак ми се иска да беше споделил с мен. В живота има толкова много гадости, а каква полза от приятелите, ако не ти помогнат поне малко да понесеш товара? Предполагам, че с всичко това искам да те помоля да ми позволиш да бъда до теб. Вече знам какво е да те изгубя като приятел, и никак не искам да е пак така. Липсваш ми. И много се надявам, че като ти мине, ще наминеш през нас.

Откъсвам страницата, сгъвам я на две и я натиквам в раницата. Дишането ми се учестява от възторг, че съм съумяла да изразя какво чувствам. Хубаво усещане. Не съм свикнала да постъпвам така смело, но се гордея, че уверено протягам ръка към Ролинс. Признавам, че малко ме е страх — нима мога да съм сигурна, че Ролинс няма да изсумти над прочувственото ми писмо, да го смачка и да го метне в кофата?

Но може би все пак няма да го направи.

С Мати решаваме новата ни традиция за петък вечер да включва „Монополи“ и пица „Пеперони“. Даже и баща ми се включва, но едва след като спира да мърмори, че „Пица Хът“ не могат да се мерят с домашната му пица а ла Чикаго.

— Откъде се сдоби с тия двайсетачки? — изхленчва Мати на баща ми. — Не искам да си банкер повече.

Разсмивам се и отмятам чисто новата си руса коса. Съвсем логично бе да се завърна към естествения си цвят. Уморих се да бягам от себе си. Готова съм да се приема изцяло — и доброто, и лошото.

Тъкмо купувам „Парк Плейс“, когато на вратата се звъни. Хвърлям зарчетата към сестра ми, която не успява да ги улови и се принуждава да лази под масата.

— Аз ще отворя — казвам и се протягам.

Все още се усмихвам, когато отварям вратата.

А той стои отпред, сякаш мястото му е именно на верандата ми.

Така, както стоеше едно време.

И крие ръце зад гърба си.

— Избирай — казва.

— Вече съм избрала — отвръщам, после го сграбчвам за ръкава на коженото яке и го дръпвам вътре.

Неврологично заболяване, което засяга контрола на нервната система върху режима на бодърстване и сън. Страдащите от нарколепсия изпитват умора през деня и получават внезапни сънни атаки. — Б.ред.