Джил Хатауей: Чужди очи

— Така — казвам на Ролинс. — Открих каквото ми трябваше. А сега е много важно да ми вярваш. След малко ще припадна. Ти просто стой до мен, става ли? Ако някой дойде, трябва само да ме разтърсиш, докато не се събудя. Нали ще го направиш?

Ролинс вдига рамене.

— Имам ли избор?

— Нямаш — отвръщам. Грабвам книгата с омекналите, изтъркани от прелистване страници, и се отпускам върху леглото на Зейн. — Не забравяй да ме събудиш, ако някой дойде. — С тези думи стисвам книгата и затварям очи. И в продължение на един безкраен, страшен миг ме обхваща ужас, че няма да се получи.

Явно съм твърде превъзбудена, за да се плъзна. Пулсът ми е ускорен и не мога да спра да си представям какво вероятно се случва с Мати точно в тази секунда. Опитвам се да дишам бавно и дълбоко и да отпусна мускулите си. Ролинс погалва косата ми и това моментално свършва работа. Усещам как ме обзема сънливост.

След това идва замайването, а после и болката.

Пред мен се точи черно шосе. Жълтата маркировка се втурва насреща ми и изчезва под колата. Зейн седи до шофьорското място и продължава да стиска пластмасовата туба. Прилошава ми от острата миризма на бензина.

Ивлин е зад волана. С облекчение установявам, че Мати я няма.

Зейн проговаря. Гласът му трепери, пресеква. Май плаче.

— Защо и нея? — пита той. — Мати не ти ли стига, за да си отмъстиш?

— По дяволите, Зейн — изсъсква жената и му хвърля гневен поглед. — Нима изобщо не ти пука за бедната ти сестричка? Първо се опита да ги предупредиш с онази тъпа шега в училище, а сега решаваш да спасяваш онази жалка Силвия. Направо не мога да повярвам. Това са хората, които унищожиха Алисън. Ако тези момичета не съществуваха, сестра ти щеше да е още жива. Но не. Джаред държеше да опази безценното си малко семейство, макар с това да разби нашето.

— Ами Софи? Та тя нямаше нищо общо с Алисън. — Зейн трепери. Тубата се люшва в ръцете му и ми хрумва колко е глупаво да държиш такова нещо в движеща се кола.

— Нищо общо ли? — тонът на Ивлин става все по-остър, думите хвърчат срещу Зейн като ножове. — Шегуваш се. Та тя е родена в същия ден като Алисън. Помня всичко толкова ясно. Седях в чакалнята, когато сестрата дойде да ми каже, че бебенцето ми е мъртво. А семейството на Софи подскачаше с балони и шампанско. Нима е честно?

Зейн премества тубата на другото коляно.

— Ами Амбър? Тя не ти е сторила нищо.

Майка му се изсмива презрително.

— Не съм я убила аз. Предполагам, че се е самоубила. Явно е заразно. Един си отива и после се получава ефект на доминото.

Зейн зяпва майка си.

— Ти си луда. Трябваше да ида в полицията, когато още имах възможност.

Тя го перва по тила.

— Как смееш да наричаш собствената си майка луда? Да не мислиш, че не бих направила същото, ако някой нарани теб? Това е да си майка. Да защитаваш децата си.

— Изобщо не ме защитаваш — възразява Зейн. — Съсипа ми живота. Всичко се върти само около отмъщението. Напълни ми главата с лъжи за хирурга убиец и разглезените му дъщери. Но си грешала, мамо. Грешала си.

Ивлин го зяпва, сякаш не разбира какво й говори. Зейн извръща глава към таблото и усещам как очите му се разширяват от ужас. Ивлин не вижда как шосето рязко завива вляво. Зейн посяга към кормилото, но вече е късно. Колата изскача от шосето, право към едно дърво.

Последното, което чувам, са писъците на Зейн.

А после осъзнавам, че всъщност пищя аз.

Някой ме е хванал и здраво ме раздрусва.

— Вий? Вий!

Ролинс.

— Тук съм. Добре съм — уверявам го, а очите ми неволно примигват срещу запалената лампа в стаята на Зейн. Главата ми лежи в скута на Ролинс, а дланите му са обхванали лицето ми. Изглежда уплашен. Отдръпвам се.

Опитвам се да се изправя, но краката ми се огъват. Ролинс ми помага да се задържа. Ръцете ми са като гумени, но въпреки това ги пъхам в джоба и тършувам за телефона. Непохватно го измъквам, намирам телефона на сестра ми и натискам зеления бутон. Телефонът иззвънява веднъж, два пъти, три пъти… но никой не вдига. Бързо набирам друг номер.

Баща ми вдига, съвсем задъхан, още на второто иззвъняване.

— Татко. Мати там ли е?

— Къде си, Вий? Уплаших се. Беше ме страх, че си останала в онази къща…

— Добре съм. Мати там ли е? — прекъсвам го.

— Да. Една от приятелките й я докара. Пияна заляна, но е жива. Слава богу. Прибираш ли се?

— Да — казвам и се хващам за ръкава на Ролинс за опора. — Идвам си.

Затварям и прибирам телефона.