Джил Хатауей: Чужди очи

Димът ме удря в ноздрите, плашещо гъст.

Впрягам всичките си сили и я издърпвам на крака, а във вените ми пламва адреналин. Буквално я пренасям надолу по коридора до всекидневната. Гъст пушек се стеле на талази в стаята, но все пак зървам някакво момиче на карирания диван с разперени крака. Саманта.

Не мога да я оставя да умре, но не мога да влача нея и сестра си едновременно.

Поглеждам към входната врата. Фоайето се е изпразнило. Пренасям сестра си навън, на двора. Хората стоят отпред на групички и зяпат смаяно къщата.

Някой ме вика. Обръщам се и виждам Ролинс да тича срещу мен с обезумяло изражение.

— За бога, Вий. Мислех, че си останала вътре.

— Ето. Дръж Мати. Трябва да се върна вътре. — Тиквам Мати в ръцете му и се обръщам пак към къщата, вече обхваната от пламъци.

Ролинс ме сграбчва за ръката.

— Какво? Не!

Ще излъжа, ако кажа, че за момент не ми минава през ум да си остана отвън. Нощта на забавата отново се завърта в главата ми и се сещам как Саманта не помръдна и пръст, докато Скоч ме влачеше към съблекалните. Не направи нищо. Мигът е съвсем кратък, но все пак проблясва в главата ми. Но знам, че никога не бих си простила, ако я оставя да изгори вътре.

— Саманта е вътре — изкрещявам и се втурвам в къщата. Въздухът е толкова задимен, че почти веднага започвам да кашлям. Покривам уста и нос с длан, та да се спася поне от част от дима.

Саманта все така лежи на дивана. Разтърсвам я с всички сили.

— Саманта! Събуди се!

Но тя отказва да се събуди, колкото и да я разтърсвам. Хващам я за ръцете и я смъквам от дивана. Едва виждам вратата. Отварям задъхано уста и нагълтвам черен облак. Димът нахлува в дробовете ми и започва да ме дави.

После всичко потъва в мрак.

Стоя на пристанището на брега на езерото, край лагера, където ходех като малка. Баща ми пращаше двете ни с Мати тук всяко лято, след като мама почина. Излиза по-евтино от забавачката. На това място, пристанището, идвах, когато ме налегнеше мъка — не за дома, а за мама.

Но сега единственият звук е плискането на леките вълни. Залива ме усещане за покой. Привеждам се, докато коремът ми не опира в твърдите дъски, провесвам ръка надолу и погалвам водата с пръсти. Езерото е така прохладно, а моето тяло гори. Наистина гори.

В гърдите ми се надига страховита кашлица и цялата се сгърчвам. Дробовете ми пламтят. Лактите ми, пръстите на краката ми горят. Когато кашлицата най-после спира, разтварям крака и ръце, вперила поглед в облачното небе. Моля се дъждът да успокои пламналата ми плът.

Едри капки заканват около мен, отскочат от кожата ми, потичат на вадички по дъските. Отварям уста и приветствам влагата с езика си. Дъждът се просмуква в дрехите и косата ми.

— Силвия — нечий глас, сладък като мед, се носи над водата.

Мама.

Сядам върху дъските и се оглеждам. Тя гребе към мен в червено кану. Ритмично пори водата с греблото, първо от едната страна, после от другата. Премигвам, и вече е до мен, придърпа кануто към ръба на дока.

Надниквам в дъното на лодката и виждам нахвърляни одеяла и тъмнооко бебе. Майка ми протяга ръце, вдига детето и изведнъж се оказва до мен на сухото.

— Искаш ли да подържиш сестричката си? — Майка ми протяга вързопчето към мен, а на лицето й играе нежна усмивка.

— Това не е Мати — казвам неуверено.

— Не. Това е другата ти сестричка. Онази, която не познаваш.

Другата ми сестра? Какво говори?

Поемам детето. Тежи не повече от мрежичка с ябълки.

Майка ми се взира в лицето ми, сякаш се опитва да го запомни.

— Можеш да останеш тук при нас, ако искаш. — Тя прави жест към езерото, гората, безкрайното небе.

— Какво е това място? Раят?

Тя свива рамене.

— Без да се обиждаш, мамо, но това място не ми харесваше и като дете, та определено не бих искала да прекарам вечността точно тук.

Тя се усмихва.

— Разбирам.

— Трябва да се върна.

— Така е — съгласява се тя. — Имаш още много работа.

Разплаквам се.

Тя пристъпва по-близо, увива ръка около мен и погалва гърба ми. Застивам, искам единствено да попия невероятното усещане от майчината ръка. Бебето изгуква в ръцете ми.

— Добре се справяш — казва тя нежно.

После дръпва ръката си. И колкото и да ми се иска да я помоля да не си тръгва, не го правя. Нима мога да я спря? Та нали вече си отиде. Тя намества бебето в гнездото от одеяла и се покатерва на свой ред, първо с единия крак, после с другия, като внимателно пази равновесие, за да не обърне кануто.