Джил Хатауей: Чужди очи

Но никой не идва.

— Ехо?

Пълна тишина.

Бутам вратата по-широко и се натъквам на странна сцена. Масичка с дълги крака — от онези, на които да си оставиш ключовете или ръкавиците — лежи преобърната, а на пода до нея — счупена ваза. Парчетата стъкло се търкалят редом до изсъхнала роза.

— Ехо?

Влизам вътре и оглеждам бъркотията.

Тая работа не изглежда добре. По-добре да си вървя. Знам, че трябва да си вървя, но по непонятни причини краката ми са като залепени за пода. Трябва да открия Зейн, да се уверя, че е добре.

— Зейн?

Изправям масата и се оглеждам. Широкото пространство отдясно явно е всекидневната.

Май дори различавам очертанията на телевизор в тъмното. Отляво е стълбището. Единствената светлина идва от дъното на дългия коридор, в началото на който съм попаднала.

Краката ми ме понасят към светлината. Озовавам се в малка кухничка в дъното на коридора. В ъгъла, налепен с магнитчета във формата на крави, стърчи малък хладилник в масленозелено. Кръглата дървена маса заема по-голямата част от пространството.

Всеки сантиметър от масата е покрит с документи. Сметки. Рекламни листовки. Разпознавам някои от училищните есета на Зейн. Най-отгоре лежи малък, съвсем обикновен настолен календар. Днешната дата е заградена с червен маркер.

27 октомври.

Рожденият ден на Мати.

Усещането за дежа вю е непреодолимо. Бялото листче, залепено на вратата ни в деня, в който Софи загина, на собствения си рожден ден. Датата бе оградена в червено. Точно това листче стисках, когато се плъзнах в убиеца.

Коленете ми удрят пода.

Листчето е дошло от тази къща.

От Зейн.

Майко мила.

Умът ми препуска и търси обяснение. Трябва да има някаква причина за този календар. Така де, вероятно сума ти хора ползват такива. Например господин Голдън. Най-обикновен настолен календар.

Но не всеки загражда датите в червено.

Опитвам се да си припомня миналата седмица.

Първият ден на Зейн в училище бе денят, в който загина Софи. Съвпадение?

Докато седяхме под скамейките, Зейн отхвърли теорията ми, че някой е убил Софи. Дали не се е страхувал, че ще разбера истината?

Червеното петно на килима ми. Той ли бе залял шкафчето на Мати с боя? Имал е достатъчно време, докато съм била в кабинета на Голдън. А боята не беше шега — беше заплаха.

През цялото време така отчаяно се опитвах да повярвам, че момче като Зейн би могло да хареса момиче като мен. Да погледнем фактите в очите — той е невероятно готин. Може да има всяко момиче, което си пожелае. Но избра мен. Дали не съм твърде сляпа, за да видя истинската причина? Дали през цялото време не ме е използвал, за да се добере до Мати? Все пак нейният рожден ден бе заграден в червено. Точно както при Софи.

О, по дяволите.

Гаджето ми е извратено и убива мажоретки и вероятно в същия този миг е тръгнал към къщата на Саманта. Трябва да го изпреваря. Да намеря Мати. Лошото е, че къщата на Сам е в другия край на града. Никога няма да стигна навреме.

Изравям телефона от джоба и се обаждам на единствения човек на тоя свят, на когото мога да имам доверие. Ролинс вдига на второто позвъняване.

— Вий? Какво има?

— Ролинс. — Думите излизат едва разбираеми, понеже гърлото ми се е свило. — Ролинс, трябва да ми помогнеш.

— Какво става?

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Пред къщата на Зейн съм, на „Арбър“. Побързай! Мисля, че нещо ужасно е на път да се случи. — Измъквам се заднишком от кухнята с чувството, че ако още малко погледам тъпия календар, нищо чудно да повърна.

— Добре ли си? Какъв е адресът? Идвам.

— Просто бързай. Адресът няма значение. Ще те чакам отпред.

— Идвам веднага.

Отново и отново се опитвам да се свържа с Мати, но никой не вдига. От нетърпение започвам да подскачам на място, докато чакам Ролинс да пристигне, и се моля Мати просто да не си чува телефона. Защото отказвам да мисля за друга причина.

„Моля те. Моля те, нека стигна навреме.“

— Какво точно става? — пита Ролинс, докато кара към квартала на Саманта.

Прехвърлям събитията от миналата седмица и се опитвам да ги пресея в изречение, което евентуално да звучи логично. Но мозъкът ми е изтръпнал. Отказва да работи.

— Просто се тревожа за Мати. Не трябваше да я пускам да ходи сама на купона.

Когато завиваме по улицата на Саманта, пред нас се изпречва стена от коли.

Ролинс изсумтява подразнено и започва да се оглежда за място да паркира. Аз обаче не мога да чакам и хващам дръжката.