Джил Хатауей - Чужди очи

— Щом държиш снимката й в кабинета си, значи, не е приключило. И щом ти се обажда, значи, изобщо не е приключило.

Той ме поглежда объркано.

— Откъде знаеш, че ми се е обаждала?

— Няма значение — тросвам се и упорито повтарям: — Как се казва?

Гледаме се безкрайно дълго. Накрая той не издържа.

— Ивлин. Ивлин Мороу.

„Мороу.“ Познато ми е това име. От надгробната плоча. Името на малкото момиченце, което бе загинало под скалпела на баща ми. А той е спал с майка му? Нещо не се връзва. Защо му е да спи с майката на свой пациент? Но не мога да го попитам, защото няма как да обясня, че съм отворила тайното му чекмедже и съм ровила из личните му документи.

Вместо това питам:

— Защо? — Мразя как звучи гласът ми, сякаш ще се разплача. Ненавиждам слабостта, болката, която прозира под този простичък въпрос.

Лицето му е тебеширено. Гледа ме, сякаш съм го зашлевила.

Но не отговаря.

Излизам от стаята и затръшвам вратата.

Стоя пред вратата на Мати и разсеяно зяпам лъскавите стикери на „Моето малко пони“, които бе налепила като малка. Отвътре чувам същата песен на Pearl Jam — Black. Удрям по дървото с длан.

— Какво искаш?

— Почти седем е. Готова ли си?

Когато не отговаря, бутам вратата и влизам. Мати седи на леглото си по бельо и се взира в тъмнината зад прозореца.

— Така ли ще ходиш у Саманта?

Не отговаря.

Отварям вратата на дрешника й и оглеждам наличното. От доста време не се е занимавала с пране, явно просто хвърля мръсните дрехи на пода. По закачалките висят само няколко блузи, чифт дънки и една пола. Дръпвам една розова фланелка с дълги ръкави и дънките и ги занасям до леглото. Но на последната крачка коленете ми поддават и краката ми омекват като желе.

В следващия миг се взирам в собственото си лице, а сестра ми се е привела над мен. Плъзнала съм се в Мати. Виждам всичко от нейната гледна точка, включително собственото си тяло. Направо е нереално.

— Вий? Вий? Добре ли си? — Тя ме дръпва за раменете и очите ми се подбелват.

— О, божичко. Господи. Толкова съжалявам. Аз съм виновна. Веднага ще се облека. И ще ида на купона. Само се събуди! — По бузите й текат сълзи и капят по лицето ми. Не мога да я гледам как се измъчва. Решавам да поема нещата в свои ръце, поне колкото да я успокоя.

Да превзема тялото й, се оказва фасулско. Може би заради общите ни гени, но с лекота раздвижвам крайниците й. Сядам и си поемам няколко глътки въздух.

— Всичко е наред — казвам, макар изобщо да не съм сигурна, че ме чува. Вече дори не я усещам, сякаш е заспала. — Всичко ще е наред. Всичко ще е наред. Ще идем на купона и ще се позабавляваме. Само се успокой.

Когато мускулите й се отпускат, се съсредоточавам и се връщам в своето тяло. Почти усещам енергията, която струи от нея и се влива обратно в моето тяло, което лежи само на сантиметри от нея.

Отварям очи. Мати седи до мен, напълно спокойна.

— Не знам какво стана — казва усмихната. — Но се чувствам много по-добре.

Саманта завива в алеята пред къщата в 19,05. Мати скача на предната седалка, а аз се промъквам отзад. Саманта ми се усмихва с безкрайно фалшива усмивка, сякаш миналата година изобщо не съществува и все още сме най-добри приятелки.

— Можеш ли да ме оставиш у Зейн? Той ще ме докара.

— Зейн ли? — пита Саманта и ме поглежда.

— Аха. Живее на улица „Арбър“. — Дръпвам колана през скута си и го щраквам. Достатъчно впечатления имам от шофьорските умения на Саманта, та си знам, че не съм в безопасност, когато е зад волана, дори да става дума само за няколко пресечки.

— Ами добре — казва тя неохотно и насочва колата към „Арбър“.

— Ето там — посочвам.

Тя спира в алеята и едва ме изчаква да сляза, преди да даде заден ход със свистене на гумите. Колата изчезва зад ъгъла и чувам как двигателят форсира и набира скорост.

Почуквам на вратата и се зазяпвам в грозната тиква с издълбано лице на демон. Кой ли я е издълбал — Зейн или майка му? Който и да е бил, явно е доста сръчен с ножа.

Почуквам отново и пристъпвам от крак на крак. Искам да поговоря с някого за случилото се с баща ми. Искам да говоря със Зейн.

Но никой не отваря.

И все пак, нали той ме покани да дойда. А ми се струва невъзпитано да вляза сама. Може пък телевизорът да е пуснат твърде силно и да не ме чува. Или пък да е на горния етаж.

Натискам звънеца и зачаквам.

Но когато никой не идва да ми отвори, слагам ръка на топката и натискам. Тя поддава, завърта се надясно и вратата се открехва. Надзъртам в коридора с надеждата да чуя стъпки, да видя как някой идва да провери кой чука.