Джил Хатауей - Чужди очи

Залива ме невероятно облекчение и осъзнавам, че нямаше да го преживея, ако се бе оказало, че Ролинс е убиецът. Хващам го за раменете и го прегръщам с мечешка прегръдка, толкова силно, че бедните ми мускули възроптават.

— Ох, значи ти харесва, а?

— Прекрасно е, Ролинс, наистина — правя крачка назад и го поглеждам в лицето. Май го смутих — подръпва обецата на устната си.

— Искаше ми се все нещо да направя. Как е Мати? — Той вади един тънкописец от джоба на коженото си яке и започва да го върти разсеяно между пръстите си.

— Не много добре. Но довечера ще я водя у Саманта — празненство изненада по случай рождения й ден. Отвратително ще е, но поне ще я накарам да излезе от къщи.

Ролинс прави физиономия.

— У Саманта?

— Знам — казвам и на свой ред правя гримаса. А после ме обзема силното желание да го прегърна отново, единствения човек, който знае какво се случи с мен в първи курс, единствения, който винаги е до мен. Колко глупаво да се съмнявам в него!

— Съжалявам, че се държах като кучка — казвам.

Той свива рамене.

— За всички е гадно. Ясно ми е. Хей, исках да говоря нещо с теб. — Той млъква за миг и прехвърля флумастера в другата си ръка, а цялото му същество излъчва напрежение.

— Давай — казвам, дръпвам го на леглото и сядам до него. — Какво има?

Той почуква нервно по бедрото си с флумастера.

— Онази нощ… — Млъква, после започва отначало: — Нощта, в която умря Амбър?

— Да? — окуражавам го.

— Видях се с нея — очите му така и не се откъсват от тънкописеца. — Бях я помолил да ми даде някакви снимки на Софи за списанието. Каза, че нямало проблем, но да сме се срещнели на игрището. Държеше се доста странно.

Въздъхвам облекчено, доволна, че хипотезата ми се потвърждава. Бедната Амбър, нямало е как да знае, че от същите снимки ще подбере и за специалното издание в нейна памет.

— В какъв смисъл странно? — питам.

— Ами, каза ми да предам на Мати, че съжалява и че за всичко тя била виновна. А после се разплака, каза, че всички я смятали за курва и че целият й живот е пълна безсмислица. Опитах се да й кажа, че не е вярно, но тя побесня и ми каза да си вървя. Реших, че просто се прави на интересна, и си тръгнах. И през ум не ми е минало, че ще вземе…

Ръцете му започват да треперят.

— Знам, че трябваше да се обадя в полицията, като разбрах, че е мъртва, но ме беше страх. Да не вземат да обвинят мен или нещо такова.

Хващам едната му ръка и се опитвам да удържа треперенето.

— Ролинс. Вярвай ми. Всичко ще е наред. Но определено трябва да кажеш на полицаите каквото знаеш.

— Знам. Така е. Трябва да им кажа. — Не звучи особено сигурен.

— Виж, ще дойда с теб — предлагам. — Но ще трябва да го оставим за утре, понеже искам да изведа сестра ми довечера.

— Вий? — Той прокарва пръст по дланта ми. — Много ми липсваш.

— И ти на мен — прошепвам. Дълго стоим така, а между пръстите ни сякаш тече електричество.

На вратата се чука и двамата подскачаме. Баща ми се обажда отвън, а гласът му звучи особено.

— Вий? Имаш още един гостенин.

Дръпвам ръцете си и се изправям.

— Влез — казвам.

Зейн пристъпва в стаята и ме поглежда объркано. Макар да не съм направила нищо нередно, веднага ме обхваща чувство на вина.

— Здрасти — възкликвам, май прекалено високо. — Ъм, Ролинс, май официално не съм те запознавала със Зейн. Зейн, това е най-добрият ми приятел, Ролинс.

Ролинс се изправя. Двамата се гледат подозрително, накрая Зейн пристъпва напред и протяга ръка, а Ролинс я поема неохотно.

— Ролинс тъкмо си тръгваше — казвам и едва секунда по-късно осъзнавам колко грубо звуча. Ще ми се да можех да си върна думите, да поканя Ролинс да остане, но той вече отстъпва към вратата. За миг се спира пред Зейн.

— Дръж се добре с нея — казва, а в тона му се долавя някаква заплаха. Преди Зейн да успее да отговори, Ролинс изчезва. В стомаха ми се загнездва някаква странна тъга.

Не съм сигурна, че нещата между Ролинс и мен ще се оправят — не и ако ще съм със Зейн.

— Съжалявам — обръщам се към Зейн, макар да не съм съвсем сигурна за какво се извинявам. Знам само, че цялата ситуация вероятно му изглежда съмнителна, а не искам да си помисли, че храня някакви романтични чувства към Ролинс. — Той ми е просто приятел. Най-добрият ми приятел в целия свят.

— Не се тревожи — казва Зейн, а после увива ръце около талията ми и заравя нос в косата ми.

— Иска му се да те защити. Разбирам го. На негово място и аз така щях да се държа.

Устните му докосват бегло моите.