Джил Хатауей: Чужди очи

— Беше само веднъж. Но се оказа достатъчно. Онова медицинско досие, което си видяла, Вий, документите на Алисън Мороу… Беше моя дъщеря. Ваша сестра. Роди се преждевременно с тежък вроден дефект. Само аз можех да й помогна. И опитах…

Неочаквано се разхлипва и аз се чувствам ужасно. Няма значение какво е направил, все пак ми е баща и е загубил обичан човек, точно както аз загубих мама. Съсипвам се да го гледам така разстроен.

— Направих всичко по силите си — прошепва той и изтрива очи с пръсти, които оставят доматен сос по бузите му. — Опитах се да я спася.

Известно време мълча. Единственият звук е хлипането на баща ми и сестра ми. Почти сме приключили. Искам да разбера само още едно нещо.

— А Зейн? — прошепвам.

— Да — казва той, дръпва една салфетка и избърсва лицето си. — Зейн беше неин син.

— Защо не ми каза? Особено след като разбра, че ми е гадже?

— Не… Не можех. Не бях готов. Ивлин започна да ми звъни и аз просто се вцепених. Не знаех какво да правя.

Опитвам се да премисля новината, че Ивлин е преследвала баща ми. Той продължава.

— Нямаш представа каква огромна вина изпитвам през тези четиринайсет години, Вий. Само за това мисля, още от сутринта, когато стана и се погледна в огледалото. И всеки път, когато си мия ръцете, преди да оперирам друго бебе, нечие чуждо бебе.

Дори не мога да си представя какво е да не можеш да спасиш собственото си дете. Някои неща са толкова ужасни, че мисълта ти не ги побира, макар моите мисли да са видели много.

Прокарвам пръсти по снимката на майка ми и се опитвам да си представя баща ми, сгушен в леглото до мен, и мама с издутия корем. Дали това, че баща ми е спал с друга жена, прави по-малко значимо това колко много ни обича?

Това, че бе готов на всичко за майка ми? Че от толкова години се грижи за нас?

Поглеждам го и за първи път го виждам такъв, какъвто е.

Човек.

Просто човек. Една нощ пийнал малко повече и направил глупост. Направил грешка. Но тази грешка не го определя. Та това е човекът, който ни прави лазаня, който плаче над снимката на мама, когато мисли, че никой не го вижда, човекът, който лекува болни бебета.

Просто човек. Но добър човек.

— Ще можете ли да ми простите? — пита той, без да смее да вдигне очи.

Смъквам се от табуретката, заобикалям плота и увивам ръка около врата му.

— Да — казвам простичко.

Мати скача след мен и се мушва под другата му ръка.

— Да — казва и тя.

И така стоим, тримата, заедно.

Семейство.

В „Мартис Дайнър“ е пълно мъртвило, типично за неделя сутрин. Две сервитьорки стоят облегнати на бара и обсъждат жената и момчето, които загинаха в оная катастрофа преди седмица. Давали ги по новините, как ченгетата отишли в къщата на жената и открили доказателства в мазето — пистолети, въже, бензин. Намерили също и дневник с налудничави писания как Джаред Бел убил бебето й и как щяла да си върне на нашето семейство и кажи-речи на всички от класа на Мати. Смятала да убие всички на купона в Саманта, казва по-пълничката сервитьорка. Другата клати глава невярващо.

Ролинс седи срещу мен в сепарето и гледа как си играя с пакетчетата захар.

— Вий. Съжалявам за Зейн.

Не казвам нищо.

Той опитва пак.

— Така де, не че го харесвах особено, но важното беше, че те правеше щастлива. Симпатяга беше. Нищо че майка му беше луда.

Опитвам се да направя колиба с пакетчетата, но непрекъснато се свличат. Предавам се.

— Ужасно искам да си щастлива — казва той и слага длан върху ръката ми и разпилените пакетчета.

— Знам — казвам и най-после го поглеждам в очите. — Държах се отвратително последните две-три седмици. Случиха се толкова много ужасни неща… Съжалявам, че се държах като пълна кучка.

Той почуква дланта ми с показалец.

— Ще ти простя, ако ми обясниш какво се случи онази нощ в стаята на Зейн.

Въздъхвам. Очаквах този момент с ужас и макар да знам, че се задаваше, все се надявах да успея да го отложа с ден-два. Но от друга страна, и днешният ден ще свърши работа.

— Добре.

Замислям се за миг, търся подходящите думи.

— Ще ти кажа нещо за себе си, което ще ти прозвучи налудничаво.

Той кимва окуражително.

— Давай!

— Ами, нали знаеш, как вечно внимавам да не докосна нещо чуждо?

Ролинс се разсмива.

— Заради манията ти ли? Да, знам.

— Не е мания, Ролинс. И не е нарколепсия. Нещо друго е. Нещо, което и аз самата не разбирам. Когато припадна, се случва нещо много особено. Разказах на баща ми, когато започна да се случва, и той ме прати на психиатър. Така че вече не говоря с никого за това, макар да продължава да се случва.