Джил Хатауей: Чужди очи

— Какво точно се случва? — пита ме предпазливо.

Решавам да се хвърля надолу с главата в дълбокото.

— Напускам тялото си. Вмъквам се в главите на други хора. Виждам всичко, което виждат и те.

Млъквам за миг и се взирам в очите му, търся онова изражение, което видях на лицето на баща си, когато му казах — смес от страх и недоверие. Но на лицето на Ролинс се изписва съвсем друго изражение. Изглежда притеснен.

— Какво виждаш?

— Зависи. Ако се плъзна в господин Наст, виждам как тайничко си пийва водка. Ако съм в баща ми, гледам как оперира. Ако се вмъкна в Мати, виждам как плаче по цели нощи. При всеки е различно. Най-вече неща, които изобщо не бих искала да видя.

— Какви например? — настоява той. В тона му няма и сянка на подигравка. Съвсем искрено иска да разбере.

И тогава му разказвам. Разказвам му за Амбър и голата снимка на Софи, която изпратила на всички от отбора по футбол. Разказвам му за връзката между господин Голдън и майката на Амбър. Как съм станала свидетел на убийството на Софи. И как съм разбрала, че майката на Зейн е виновна за всичко. За последните ми мигове със Зейн.

Ролинс става от мястото си и се премества до мен. Прегръща ме с една ръка и усещам аромат на сапун под миризмата на коженото му яке.

— Много съжалявам — прошепва.

— Нищо ми няма — отвръщам. — Добре съм.

След малко става очевидно, че сервитьорките, съвсем отегчени, са се втренчили в нас. Кимвам към тях.

— Ролинс, я се връщай отсреща. Превърнахме се в атракцията на заведението.

Той стисва раменете ми още веднъж и се връща обратно.

После разкъсва едно захарче и пита:

— А в мен вмъквала ли си се? — Изсипва съдържанието на пакетчето в устата си.

По дяволите!

Единствената част, която пропуснах. Знам как ще се почувства, ако разбере, че съм видяла какво става в къщата му. Майка му. Нещата, които е принуден да прави за нея.

Мълчанието ми ме издава. Май в първия момент се е шегувал, но сега е напълно сериозен.

— Вмъквала си се, значи. Нали? Кога?

— Миналата седмица — казвам и ми става ужасно неудобно. И ужасно горещо.

— Миналата седмица? И какво видя?

Смъквам якето си. Не знам как да му кажа, че съм видяла майка му гола, че съм видяла как я къпе. Направо пламтя от смущение.

— Вий. Отговори ми!

— Видях къщата ти и чичо ти и майка ти. И знам, че се налага да помагаш на майка си за някои неща, например за къпането.

Ролинс пребледнява.

— Видяла си… как я къпя?

— Няма нищо, Ролинс. Знам какво е да се грижиш за някого.

— Спри! — прекъсва ме той. — Нищо не знаеш. Никога не се е налагало да къпеш сестра си или баща си. Изобщо нямаш представа какво е. Всеки ден. Да си отговорен за живота й всеки ден. Аз я храня. Аз я обличам. Няма кой друг да го свърши. Само аз.

Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, Ролинс.

Той скрива глава в шепи.

— Не мога да повярвам, че си видяла как я къпя. Чувствам се… чувствам се напълно омърсен.

Посягам към ръката му.

— Ролинс…

Той се дръпва.

— Не. Остави ме на мира!

После става и тръгва към вратата. Гледам го и ме залива чувство на вина. Прав е. Отвратително е да нахлуеш така в нечие лично пространство. Не го направих нарочно, но точно така се получи. Хората имат право на своите тайни. И фактът, че не мога да контролирам плъзването, не е оправдание.

Сещам се как се чувствах, когато разбрах, че Скоч се е възползвал от тялото ми без мое разрешение. Направо ми прилошава при мисълта, че и Ролинс се чувства по същия начин. Гледам как се отдалечава с колата и се опитвам да измисля как да му се реванширам.

Взирам се през телескопа и се чудя как е възможно небето да изглежда както винаги, след като вселената очевидно се е обърнала с главата надолу.

— Вий — сестра ми ме вика от прага.

— Да?

Тя влиза в стаята и се отпуска в люлеещия се стол. Вдига колене до брадичката си и ме поглежда замислено.

— Ще се оправиш ли?

Поглеждам отново през прозореца, търся нещо. Първо намирам Поларис, свети ярко. Оттам намирам Малката мечка, бебето мечка. И до него, както винаги — Голямата мечка. Майката мечка.

— Аха — отговарям. — Ще се оправя. Просто ми трябва малко време.

— Искаш ли да поговорим за него?

— За кого? За Зейн ли? — Обръщам се към нея.

— Да, разкажи ми за него. — Тя навежда глава настрани, както правеше навремето, когато й четях приказки за лека нощ.

Покатервам се на леглото и се замислям.

Накрая все пак проговарям.

— Беше много смел. Толкова много болка бе преживял, но не се страхуваше. Макар да знаеше колко е крехък животът — а може би именно защото знаеше, — сграбчваше всеки миг и го изживяваше докрай.