Джил Хатауей - Чужди очи

След като приключвам, баща ми ме води до стаята. Оставям го да натрупа завивките отгоре ми. После пуска щорите и излиза. А моите очи отказват да се затворят. Минават часове.

Така и не заспивам.

Късно през нощта се отказвам от опитите да заспя и светвам лампата. Библиотеката ми блести под светлината, сякаш ме вика. Коленича пред нея, търся книгата, за която ми бе говорил, онази, която ме бе накарал да обещая, че пак ще прочета — под някое дърво, на залез-слънце. Пръстите ми я намират, преди да я видя с очи.

„Великият Гетсби“.

Тихомълком се спускам по стълбите, взимам якето си от закачалката и един фенер от чекмеджето с инструментите. И като внимавам да не вдигам шум, отварям задната врата съвсем бавно, докато процепът не стане достатъчно голям, за да се промъкна отвън.

Студено е, но студът е добре дошъл. Имам нужда да усетя нещо друго, освен тази ужасяваща празнота, нещо друго, освен болката. В двора ни има едно-единствено дърво, грамаден, кичест дъб, но пък е идеален. Настанявам се в корените му и отварям книгата. Не е по залез-слънце, но все трябва да свърши работа.

И точно както ми беше обещал Зейн, усещането е напълно различно. Не чета, за да изкарам контролното по английски. Чета я заради себе си, заради Зейн. Чета я, за да я видя през неговите очи. В началото върви бавно, но преди да се усетя, съм преполовила книгата.

И скоро вече се развиделява, а книгата лежи прочетена в скута ми. Погълна ме цялата, а после ме освободи и вече съм друг човек. Облягам се назад и гледам как слънцето напредва сантиметър по сантиметър над хоризонта. Може би така и не съм познавала Зейн, но пък от друга страна — може би онази част от себе си, която ми бе разкрил, всъщност бе истинската му същност. Лежа, докато слънцето не започва да пари клепачите ми, и тогава най-после ставам.

Баща ми стои в кухнята и трупа слоеве спагети върху италиански наденички, моцарела и спанак. Мати седи край масата в трапезарията, на която е разтворила лаптопа си. Уж най-обикновена сцена, но ми се струва чужда. Сега, когато знам, че баща ми ни е лъгал години наред — не само че е имал връзка с друга жена, а и че е имал дъщеря, се държа някак нащрек около него. Любезна, но не особено любвеобилна.

Решила съм, че не можем да продължаваме да живеем в лъжа. Щеше да е по-добре, ако инициативата беше от него, но ми писна да чакам. Искам нещата да излязат на бял свят, всичко да се оправи. Така че сядам на една табуретка срещу него. Снимката на майка ми, онази с рамката, тежи в скута ми.

— Татко? Искам да поговорим за нещо.

Явно долавя, че предстои нещо сериозно, защото оставя пликчето със сиренето, и се привежда към мен.

— Какво има, Вий?

Вдигам снимката. Махам задната част, изваждам ключа и го поставям на плота.

— Какво е това?

— Ключът от бюрото ми. Крия го, защото в чекмеджето държа важни документи, например свидетелството ти за раждане — отвръща баща ми с равен тон, като ме гледа право в очите.

— Само това ли държиш там?

Сестра ми е престанала да почуква по клавишите и ни гледа втренчено.

Баща ми свежда очи, не издържа на погледа ми. Когато отново ме поглежда, очите му са насълзени.

— Май е време да ви кажа всичко. Но така съм свикнал да бъда герой. Мъжът, който спасява бебета, а после се прибира у дома при прекрасните си дъщери. Защото след като ви разкажа всичко, едва ли ще е същото.

— За какво говориш, тате? — Мати става от стола си и се настанява до мен на една от табуретките.

Усещам как се напрягам в готовност.

— Продължавай.

— Предполагам, вече знаеш какво има в чекмеджето. Видяла си медицинското досие — говори само на мен.

Кимвам.

— Какво става? Какво чекмедже? — пита Мати.

Баща ми си поема дълбоко въздух.

— Имах връзка с друга жена, Мати. Преди години, когато майка ти беше още жива. Вий беше съвсем мъничка. Майка ти беше бременна с теб.

Мати е потресена.

— Спал си с друга жена? Докато мама е била бременна?

Баща ми свежда очи към ръцете си, оплескани със сос.

Изглежда ужасно. Почти ми става жал за него. Но съм убедена, че така е по-добре.

— Да. Бяхме се скарали. Сърдеше се, че работя толкова много. Обвини ме, че й изневерявам. Мислех си… мислех си, че щом е така, защо път наистина да не започна връзка с някого, само веднъж, след като така и така не ми вярва.

Мати запушва уста с длан. Пресягам се и нежно я погалвам по гърба. Помня колко бях шокирана, когато разбрах. А за нея вероятно е още по-тежко след всичко, което преживя напоследък.