Джил Хатауей: Чужди очи

— Кой е тоя? — прошепва Ролинс и кимва към Зейн. Ролинс не си прави труд да си води бележки. Има фотографска памет — помни не само каквото види, но и каквото прочете, чуе и дори подуши. Ако го попиташ какво е имало за обяд миналия вторник, ще си спомни точно колко гадно е смърдяло по коридорите на изгоряло руло „Стефани“.

— Ъм, Зейн Хъксли — прошепвам в отговор, когато господин Голдън млъква, за да си издуха носа. — Нов е. Заварих го в кабинета на сестрата. Направо си разпрах коляното.

Очите на Ролинс пробягват по крака ми.

— Сега добре ли си?

— А, да, нищо ми няма. Срязах се на една бирена бутилка под трибуните. Нищо работа. А ти къде беше през почивката?

Ролинс не отговаря веднага. Май се досеща, че крия нещо, но не искам да преразказвам подслушаното под трибуните. Твърде е потискащо.

Той подръпва обецата на устната си.

— Разпечатвах последния брой на „Страх и омраза в гимназията“. Най-доброто ми творение досега, нищо че сам си го казвам. — В гласа му се прокрадва гордост. Ролинс издава свое списание, в което коментира концерти и пише статии за този ад, наречен училище. Прави всичко съвсем сам, буквално пренася съдържанието от дневника си заедно с рисунките.

— Охо, може ли и за мен един?

— В шкафчето ми са. Ще ти дам след часа.

Господин Голдън продължава лекцията. В края на часа съм изписала цяла страница с разкривения си почерк.

Когато звънецът удря, Голдън повишава глас:

— Не забравяйте довечера да си прочетете раздела за различните теории за мотивацията. Не е изключено в понеделник да имате тест.

Докато пъхам тетрадката в раницата си, той се обръща към мен.

— Силвия, може ли за минутка?

Ролинс ме сръгва в гърба.

— Ще се видим после.

Когато оставаме сами, господин Голдън се обляга на един от диваните и скръства ръце пред гърдите си. Спирам се неловко насред стаята, несигурна какво му е хрумнало. Средната ми оценка се очертава да е петица, въпреки четворката на предишното контролно. Ако не беше така наречената ми нарколепсия, щях да съм съвсем обикновена ученичка.

— Силвия, наред ли е всичко? — пита той със загрижен тон.

— Аха — отвръщам и усилено премятам наум възможните причини да реши, че нещата не са наред. Явно днес излъчвам нещо обезпокоително. — Защо?

— Направи ми впечатление, че на контролното миналата седмица имаш четворка. А досега си работила значително по-добре. Не искам да любопитствам, но има ли нещо? Не се ли беше подготвила?

Можех да изиграя картата с нарколепсията, да кажа, че не съм могла да се съсредоточа. „Напоследък ми е много трудно, постарах се, наистина…“ Но това си беше чиста лъжа. А у Голдън има нещо, което ме кара да кажа истината.

— Съжалявам, господин Голдън. Май просто забравих да си науча. Следващия път ще внимавам повече.

Той се привежда към мен и понижава глас.

— Чуй ме, Силвия, ако имаш нужда от помощ, с удоволствие ще ти отделя време. Защо не останеш след училище някой път?

Свеждам поглед и пристъпвам на място, мъчейки се да измисля любезен начин да кажа, че нямам нужда от помощ, че чисто и просто не бях отваряла учебника по психология от близо месец.

— О, ами, благодаря ви, господин Голдън. Но след училище обикновено съм доста заета. Сигурна съм, че на следващото контролно ще се справя по-добре, ако внимавам повече.

Голдън се изправя.

— Е, все пак да знаеш, че имам готовност. В крайна сметка, нали за това съм тук.

Усмихвам се и кимам, после се обръщам да си вървя. Той ме изпраща до вратата и я затваря след мен с отчетливо изщракване.

След часовете Ролинс ме чака пред шкафчето ми, стиснал купчинка ксерокопирани списания.

— Какво искаше Голди?

— А — казвам и махам с ръка. — Искаше да знае защо съм се изложила така на контролното. Обясних му, че съм си мързелива по рождение. Може ли едно? — Посочвам книжлетата.

Той ми подава един увит в целофан екземпляр.

— Ето, нали си знам колко те е страх от микроби — дразни ме той. Ролинс е решил, че не обичам да пипам неща, които са минали през ръцете на друг, понеже съм вманиачена на тема хигиена.

Разопаковам списанийцето и го оглеждам. На корицата пише „Страх и омраза в гимназията, брой 7“. Отпред е изрисувано грозно куче, което крачи по коридор с шкафчета от двете страни, а от олигавената му челюст висят пликчета с трева и някакви хапчета — явно намек за ареста на Джими Пайн.

— Хубаво си я издокарал — казвам, любувайки се на корицата.