Джил Хатауей - Чужди очи

Ролинс тръсва дългата си кестенява коса.

— Добре ли си? Да не би да…?

— Господин Ролинс — обажда се нечий самодоволен глас. — Днес малко закъснявате, виждам. — Господин Наст, или Гадняра, както го наричат учениците, бавно се приближава към нас, небрежно пъхнал палци в гайките на панталона си като актьор от уестърн. Сякаш предстои последната драматична престрелка — директорът Гадняр и ние, нарушителите.

Гадняра гледа злобно Ролинс, който се усмихва подигравателно. Язвителното поведение на Ролинс определено не му печели симпатии сред ръководството — това поне е ясно.

Поне веднъж седмично го хващат да върши нещо нередно. На Наст направо му се е превърнало в хоби да дебне дали Ролинс пуши на паркинга, или бяга от часове.

Но когато погледът му пада върху мен, лицето му издава известно колебание. Нали съм по-особен случай. Предвид странното ми заболяване и разрешението да излизам от часовете, когато си поискам, не може да ме накаже. Но при Ролинс положението е съвсем различно. Знам със сигурност, че е на едно закъснение от изключването.

Пръстите на Ролинс се свиват около ръката ми, после ме пускат. Готви се за битка, скръства ръце на гърди и стяга челюст.

Хвърлям се между тях.

— Господин Наст, Ролинс ме води при сестрата. Не ми е добре — гласът ми направо потреперва и хващам Ролинс за опора.

Наст поглежда мен, после Ролинс, после отново мен. Очевидно не се връзва, но пък нищо не може да каже. Накрая ни хвърля строг поглед и ни измърморва да побързаме.

Хванати под ръка, двамата с Ролинс забързваме уж към кабинета на сестрата. Завиваме зад ъгъла и прихваме — всякакво напрежение, зародило се помежду ни, мигом се изпарява.

— Не знаех, че си толкова добра актриса — казва Ролинс през смях.

— Съвсем не се преструвам. Наистина ми е лошо — отвръщам и се олюлявам, като да припадна. — Нали съм такова крехко създание.

— Да, бе — казва Ролинс и ме сръгва с лакът. — Крехка си като Калашников. — Но смехът му секва, когато отново се заглежда в челото ми. — И все пак, какво се е случило?

Тръсвам няколко розови кичура така, че да покрият цицината.

— Нищо работа. Припаднах в тоалетната. Но вече съм добре. Честно.

Ролинс не успява да прикрие безпокойството си, макар да се опитва. Очите му примижават.

— Щом казваш.

Свивам се от неудобство. Чуждата тревога ме напряга.

— Виж, трябва да се връщам в час. Ще се видим ли после?

Ролинс кимва.

— До после, Вий.

Когато влизам в кабинета по английски, вътре сякаш е паднала бомба с приспивен газ. Почти всички са се проснали по чиновете, държат книгите под странен ъгъл пред физиономиите си, та да не се набива на очи, че спят. Госпожа Уингър е все така потънала в играта. Дори не вдига поглед, когато сядам на чина.

Саманта Филипс, разпуснала коса, така че да обрамчва лицето й като тежка червена завеса, ме оглежда злобно от другия край на стаята. Поличката й на мажоретка е дръпната нагоре, та да разкрие бедрата й с фалшив тен. Не мога да повярвам, че и аз някога съм носила такава поличка. Нито, че Саманта, капитан на отбора, някога ми е била приятелка. Втората година в гимназията ми се струва преди цяла вечност.

Тя оглежда тениската ми с надпис на Oasis и изсумтява подигравателно.

— Хубав тоалет. От 1994-а, а?

Хвърлям й убийствен поглед, докато накрая не отклонява очи и не възобновява основното си занимание — да почуква дискретно по бутоните на телефона си.

Погледът ми пада върху чисто новия учебник „Астрономията: космическа перспектива“, който наднича от черната ми чанта. Наложи се да си го поръчам, вместо да го взема от библиотеката, та да избегна вероятността да се плъзна в нечии мисли, докато прехвърлям страниците. Хората учудващо често оставят емоционален отпечатък върху книгите, така че се постарах да играя на сигурно.

При положение, че госпожа Уингър е така погълната от играта, лесно мога да измъкна учебника и да продължа с главата за черните дупки, която зачетох снощи. Но пък на теста за „Юлий Цезар“ едва ли ще има въпроси за черни дупки.

Обръщам се към Ики.

— Какво пропуснах?

— Хммм… ами конспираторите намушкаха Цезар. Всъщност изпусна единствената готина част в цялата пиеса.

— Ау, ужас! — казвам с престорено разочарование. Но все пак се навеждам през чина му, като внимавам да не докосвам учебника, и набързо изчитам пропуснатото. Дрън-дрън-дрън, конспираторите го наобикалят и с Цезар е свършено.

Един от примерните въпроси от статията за „Юлий Цезар“ гласеше: „Кои са последните думи на Цезар?“.