Джил Хатауей: Чужди очи

— Вий! Пак ли инцидент?

— Нищо работа — измърморвам, като се старая да не поглеждам към момчето. — Малко се порязах. Трябва само да се почисти.

Госпожа Прайс се намръщва и бута стола назад. Приближава се и се навежда да разгледа раната.

— Пак ли си имала пристъп, Вий?

— Не — отвръщам и тръсвам коса пред лицето си, за да не види цицината. Ако разбере, че съм припаднала, ще се обади на баща ми, той ще се обади на лекарите, а те ще ме заразпитват за провигила и цялата работа ще стане крайно неприятна.

Госпожа Прайс слага чифт гумени ръкавици и ми нарежда да седна и да дръпна крачола нагоре. Избърсва коляното ми със спирт, намазва го с неоспорин, после слага превръзка. През цялото време усещам, как готиният пич зяпа голия ми крак.

Сестрата сваля ръкавиците и ги хвърля в кошчето. После се изправя и поглежда момчето.

— Документите ти са наред, Зейн. Какъв предмет имаш сега? Вий може да ти покаже кабинета. Силвия, това е Зейн Хъксли. Днес му е първи ден.

Момчето пристъпва напред и ми подава ръка.

— Приятно ми е. — После измъква смачкан лист от джоба си и присвива очи. — Имам психология при Голдън.

— О, чудесно! — Госпожа Прайс буквално плясва с ръце. — И ти си натам, нали, Вий?

— Ъм, да.

Гледам право напред, докато крачим към кабинета на Голдън, макар да усещам погледа на Зейн.

— Е, Силвия. Някакви съвети за новодошлия? Готини заведения? Гадни учители? — Той протяга ръка и прокарва пръст по един плакат с изписани в екстравагантен шрифт букви — СТАР — „Старателни, толерантни, активни, разумни“ — все неща, които учителите искат от нас, но които рядко постигаме — нали сме хора, а не роботи.

— Май нямам. Но когато в стола е Ден на готвача, най-добре си взимай салата.

Той се разсмива.

— Това се подразбира. — Разгъва програмата си. — Първия час имам при Уингър. Преподавала ли ти е?

Престрашавам се да го погледна. Лицето му е открито, дружелюбно и любопитно. Явно в очите му съм съвсем нормално момиче. Е, съвсем нормално момиче с коса като захарен памук. Но все пак…

— Аха. И на мен това ми е първият час. Ако не й пречиш да си реди пасиансите, всичко ще е наред. Иначе става доста сприхава.

— Пасианси, а? Ами този тип — Голдън? Готин ли е?

— Аха, много е готин. — Меко казано. — Млад е, така че още не му е писнало. И вечно разказва разни чудати истории, например как помогнал на някаква жена да роди в зоологическата градина в Омаха.

— Отврат — възкликва Зейн, но май е заинтригуван.

— Аха. А ти откъде си?

Някакво момиче с вееща се къса пола подскача по коридора към нас. Очите й се спират върху Зейн, но той дори не я поглежда. Гледа само мен.

— Всъщност като малък живеех тук. Но после баща ми почина и се преместихме в Чикаго при баба ми.

Ужас. Много е неловко, когато някой заговори за смърт, особено ако не го познаваш добре. Разбере ли човек, че майка ми е починала, вечно се чувства длъжен да каже колко много съжалява. А според мен смъртта не означава единствено загуба. Напротив, тя е нещо, което присъства осезателно. Постоянно се навърта наоколо, шепне в ухото ти. Крие се в пространството между пръстите. В спомените ти. Във всичко, което мислиш и казваш, и чувстваш, и желаеш. Винаги е до теб.

И знам, че няма думи, от които да ти стане по-леко. Смъртта просто не се побира в думите.

— Гадно — казвам.

Той кимва мълчаливо.

Вече сме стигнали кабинета на Холдън.

— Е, пристигнахме — казвам неохотно.

— Само да не се пръснеш от вълнение — закача ме той с усмивка и отваря вратата.

Кабинетът прилича повече на нечия всекидневна, отколкото на класна стая. Господин Холдън обича да спасява и претапицира разни дивани, а после ги мъкне тук, за да се излягаме по тях по време на дискусиите. Украсил е стените без всякаква логика и ред, както изглежда. Наред с плакатите на Фройд и диаграмите на човешкия мозък, висят стари плакати от концерти на The Doors и Джими Хендрикс. Има дори черен прожектор, който пуска при по-специални случаи. В ъгъла протяга листа грамадно зелено растение, което би могло да ме погълне цяла.

— Май имаме нов ученик — прогърмява гласът на господин Голдън. — Сядай някъде! Нямам навика да определям местата.

Зейн се свива върху един пуф. Толкова е висок, че колената му почти опират в брадичката. Малкото момичета, които не надничат крадешком, са го зяпнали с отворена уста. В гърдите ми се разпуква мъничко зрънце задоволство, когато поглежда към мен и ми си ухилва.

Ролинс седи на оранжевия диван в ъгъла и драска нещо в полето на учебника си. Свличам се до него и вадя тетрадка. Господин Голдън може и да ни оставя да седим, където си искаме, но в контролните включва целия материал от лекциите. А на последното имам четворка, така че май няма да е зле да внимавам какво обяснява за класическото кондициониране 4 4 Форма на асоциативно учене, демонстрирана за първи път от руския физиолог и психолог Иван Павлов (1849–1936). — Б.ред. .