Джил Хатауей: Чужди очи

Ролинс рисува и пише всичко с тънкописец, а после отива в копирния център и разпечатва дузина екземпляри. На всеки два-три месеца подготвя нов брой. Уж ги продава за по долар парчето в магазина за плочи, където работи — „Винаги Винил“, но в повечето случаи ги раздава безплатно. Понякога се качва на училищния автобус и ги пъха скришом по чантите и джобовете на хората.

Прочитам списъка с темите — статия, в която се обяснява, че ръководството не е имало право да претърсва шкафчето на Джими Пайн без заповед за обиск, мнение за концерта на местната банда „Кой ми уби морските маймуни“, и кратко есе за лицемерите от ученическата организация срещу наркотиците „Мъдър избор“.

Обръщам на пета страница и набързо прехвърлям есето, озаглавено „Тъп избор: предвзетите мърморковци са разобличени“. Ролинс е изрязал снимката на Саманта Филипс от миналогодишния албум и е изрисувал кутийка бира в едната й ръка и джойнт в другата. Саманта, освен че е капитан на мажоретките, е и президент на „Мъдър избор“. Обзалагам се, че демонстрира активност само за да прозвучи по-сериозно в молбата си за колежа или пък за да заблуди родителите си, че не пие. А всъщност от шести клас се налива с вино.

— Остава ли за довечера? — Ролинс пъха останалите списания в раницата си и я закопчава, после поглежда в очакване.

— Естествено — отвръщам, като се опитвам да прикрия изненадата си. От край време в петък вечер гледаме филми на ужасите и си поръчваме пица, но последните два пъти така и не дойде. — Нали е Петъка на ужасите?

Но докато се чудя дали да гледаме „Пръстенът“, или „Заклинателят“, внезапно се сещам, че Мати е поканила Амбър да спи у нас. По дяволите! Хич не съм в настроение да бавя разглезени мажоретки.

— Уф, Амбър Прескот ще спи у нас довечера. Не може ли да идем у вас? — Затаявам дъх, понеже знам какво ще ми отговори, но все пак се надявам този път да греша.

На лицето му се изписва паника, но я овладява толкова бързо, че дори не съм сигурна дали не си внушавам.

— Ъм, майка ми… боядисва хола. Вкъщи е пълен хаос. Всичко е в найлони. Съжалявам.

Откакто го познавам, Ролинс нито веднъж не ме е канил у тях. Всеки път, когато предложа да му ида на гости, измисля някакво оправдание — че майка му ремонтирала банята или пък слагала нови шкафове в кухнята, или нещо такова. Къщата им сигурно вече се е превърнала в палат с всичките тези ремонти. Почти съм сигурна, че майка му всъщност е алкохоличка или клошарка, или нещо такова.

Вдигам рамене.

— Е, нищо тогава. Ще натирим Мати в нейната стая.

Устните му се извиват в усмивка.

— Значи до довечера. — Той мята раницата на гръб и си тръгва.

Прехвърлям няколко учебника от шкафчето в раницата, блъскам вратичката и завъртам дръжката. Две момичета, с които дружах навремето, ме подминават, шушукайки, после се разкикотват. Не че се смеят на мен. Дори не ме поглеждат. Сякаш съм призрак, сякаш изобщо не съществувам. Гледам как се отдалечават — вероятно отиват на тренировка на мажоретките. Въздъхвам и поемам в обратната посока.

Когато минавам покрай кабинета на господин Голдън, виждам нещо странно. На един от диваните седи някакво момиче, а Голдън се е навел над нея. Не виждам лицето й — само дългата, черна коса. Май плаче. Погледът му внезапно се плъзва над рамото й и ме хваща как надничам. Смутена, забивам очи в земята и хуквам.

Тичам към изхода, без да вдигам поглед от обувките си, безкрайно озадачена защо някакво момиче ще плаче в кабинета на господин Голдън след часовете.

Отварям вратата и се блъсвам в някого, който точно в този момент прекрачва прага. В първия момент виждам само зелената тениска. А после бузите ми пламват, понеже осъзнавам върху кого съм връхлетяла в желанието си да избягам от господин Голдън.

Зейн ми се усмихва.

— Май нямаш търпение да започне уикендът, а?

Усмихвам му се на свой ред.

— Не е ли нормално?

— О, боже, да. Чакам едни приятели да ми дойдат на гости от Чикаго, да видят новата къща, после ще ходим на концерт. А ти? Имаш ли някакви планове?

— О, нали знаеш, обичайните забавления — ще паса кравите — отвръщам.

— Супер. Забавлявай се. И гледай да не блъснеш още някого. — И той ми смигва.

— А ти гледай да не ми се пречкаш — подмятам ухилена и пристъпвам навън, в чезнещата светлина на следобеда. Мирише на запалена шума. На паркинга са останали само няколко коли. Интересно коя е на Зейн. Слагам си слушалките и тръгвам към тротоара.

Докато крача към къщи, не спирам да мисля за сцената в кабинета на Голдън. Кое ли беше момичето на дивана и защо ридаеше така?