Ричард Касъл - Убийствена жега

— Това нужно ли беше?

Ники не обичаше на жертвите да се дават прякори. Разбираше, че е практично, спестява усилия и позволява на натоварения отряд да комуникира бързо — беше като име на текстов файл, което всички разпознаваха. В това обаче имаше и елемент на черен хумор, който не й харесваше. Хийт разбираше също, че механизмът, за да се справиш с такава мрачна работа, беше да се отдалечиш от човешката й страна, като се надсмиваш на ужасното. Тя обаче бе продукт на собствения си опит. Когато си спомняше за убийството на майка си, не искаше да мисли, че отрядът, който го е разследвал, е залепил прякор на майка й и единственият начин да утвърди това беше самата тя да не го прави… и да възразява, когато се случва в собствения й отряд. Правеше го постоянно, макар и с непостоянен успех.

— Извинявай, извинявай — каза Роули. — Почвам отначало. Получих информация за убития мъж от мексикански произход от тази сутрин. Господинът, който според теб може да е бил нападнат от койота?

— Така е по-добре.

— Благодаря. На една пресечка от тялото е бил намерен неправилно паркиран камион с продукти, собственост на… — Роули се посъветва със записките си. — Естебан Падийя, на ъгъла на „Ийст Хъндред“ и 15-а улица.

— Испанската част на Харлем. Сигурен ли си, че камионът е негов?

Роули кимна.

— Разпознахме жертвата на семейна снимка, залепена на таблото. — Именно от такива подробности стомахът на Ники се преобръщаше. — Ще проуча допълнително.

— Добре, дръж ме в течение.

Тя му кимна и тръгна към бюрото си.

— Значи наистина мислиш, че е било койот, а?

— На това ми заприлича — каза тя. — Понякога действително влизат в града. Обаче съм съгласна с патоанатома — и да е бил койот, появил се е в последствие. Не се сещам за койоти, които крадат портфейли.

— Уайли Койота би го направил. — Руук. Остроумничеше от старото бюро, на което седеше навремето. — Естествено, преди това би си гръмнал носа и косата с динамит. И би мигал ето така. — Той демонстрира. — Като малък гледах много анимационни филми. Израснах без родителски надзор.

Роули се върна на бюрото си и Хийт пристъпи към Руук.

— Мислех, че ще дадеш писмени показания и ще си тръгнеш.

— Дадох — каза той. — После се опитах да си сваря еспресо с кафе машината, която ви подарих, но тя не работи.

— Ами, не сме си варили еспресо, откакто ти замина.

— Очевидно е. — Руук стана и довлече машината от бюрото отпред. — Боже, тия чудесии винаги са по-тежки, отколкото изглеждат. Виждаш ли, не е включена, не сте сипали вода… Сега ще ви я настроя.

— Няма нужда.

— Добре, но ако решите да я използвате, недейте просто да наливате вода. Това е помпа, Ники, и като всяка помпа трябва да се смаже.

— Добре.

— Да ти помогна ли? Има си правилен и погрешен начин.

— Знам как да… — тя прекъсна тази нишка на разговора в зародиш. — Виж, да оставим…

— Тази вкуснотия?

— … кафето и да видим показанията ти. Става ли?

— Става.

Той й подаде лист хартия, седна на ръба на бюрото и зачака.

Тя вдигна очи.

— Това ли е всичко?

— Опитах се да бъда кратък.

— Написал си един абзац.

— Заета жена си, Ники Хийт.

— Добре, виж — тя спря, за да подреди мислите си, преди да продължи. — Останах с впечатлението, че след седмиците — седмиците, — които си прекарал с убитата, ще знаеш повече от това.

Тя хвана ъгълчето на листа между палеца и показалеца си така, че той да затрепери. Въздушният поток от климатика дори успя да го развее, което се получи много добре.

— Наистина знам повече.

— Но?

— Журналистическата етика не ми позволява да издам източниците си.

— Руук, източникът ти е мъртъв.

— Което ме освобождава от отговорност.

— Пей тогава.

— Само че говорих и с други, които може да не искат да бъдат разкрити. Видях някои неща, бяха ми доверени подробности, които не искам да запиша, за да бъдат извадени от контекст за сметка на някой друг.

— Може би ти е нужно време да помислиш.

— Ей, може да ме заключиш в Клетката — изкиска се той. — Това е един от най-ярките ми спомени — как разпитваш новобранци и ги пречупваш с празни заплахи. Прелестно — и ефективно.

Тя го прецени за части от секундата и каза:

— Прав си. Заета жена съм.

Направи крачка напред, но той й препречи пътя.

— Чакай, имам решение за тази малка дилема. — Той мълча достатъчно дълго, за да й позволи доста очевидно да погледне часовника си. — Какво ще речеш, ако ти кажа, че можем да работим заедно по случая?