Ричард Касъл: Жега

— Картините са тук — каза Кимбърли.

— Къде е това „тук“?

Кажи го, помисли си Ники, кажи го.

— В Гилфорд. Готино, а? Търсят ги къде ли не, а картините не са излизали от сградата.

— Добре, чуй ме. Не звъни на никого, просто се успокой. Трябва да го уточним лице в лице, става ли?

— Става.

— Добре. Стой там. Ей сега идвам. — И затвори.

Ники свали слушалките. Когато Руук свали своите, каза:

— Казах ти. Познах. Била е Кимбърли. Ха! Къде ми е петакът? — Той вдигна длан.

— Ъм, не сме по петаците.

Руук се изправи.

— Слушай, по-добре да стигнем там преди Ноа. Ако тази жена е убила съпруга си, кой знае какво още ще направи.

Ники се надигна.

— Благодаря за съвета, детектив Руук. — Той й отвори вратата и излязоха.

Хийт, Роули, Очоа и Руук прекосиха фоайето на Гилфорд и стигнаха до асансьорите. Когато се отвориха вратите, Ники постави длан на гърдите на Руук.

— Опа, къде си мислиш, че отиваш?

— С теб.

Тя поклати глава.

— Няма да стане. Оставаш тук.

Автоматичните врати все така се мъчеха да се затворят. Очоа ги подпря с рамо, за да не подскачат.

— Хайде де, направих каквото ми каза. Мислих като детектив и заслужавам да съм с теб, когато я приберете. Заслужих си го. — Когато и тримата детективи прихнаха, Руук реши да предложи нещо по-умерено. — Ами ако само чакам в коридора?

— Когато арестувах Бъкли, ми каза същото.

— Добре де, веднъж бях нетърпелив.

— А при набега в Лонг Айлънд, какво направи, когато ти казах да стоиш отзад?

Руук подритна с върха на обувката си ръба на килима.

— Виж, това започва да ми прилича повече на съвещание с алкохолик, отколкото на арест.

— Обещавам, няма да те караме да чакаш дълго. Все пак — рече тя с насмешлива тържественост, — заслужил си си го. — Тя и Роуч се качиха в асансьора.

— Само заради това ще взема да напиша статия за нещо друго.

— Ще ми разбиеш сърцето — подметна тя, докато вратата се затваряше.

Когато детектив Хийт влезе през предния вход на апартамента, откри Ноа Пакстън сам в хола.

— Къде с Кимбърли?

— Няма я.

Роули и Очоа се разположиха от двете страни на Ники.

— Проверете всички стаи — нареди тя. Роуч поеха по коридора.

— И там я няма — рече Пакстън. — Вече проверих.

— Око да види, ръка да пипне. Странно, но полицията уважава този принцип. — Обходи с поглед отрупаните с картини стени, както преди, от пода до тавана. Забрави да мига. — Картините. Пак са тук.

Ноа се престори, че споделя объркването й.

— И аз не разбирам. Тъкмо се опитвах да разбера откъде са се взели.

— Спокойно, не е нужно да играеш повече, Ноа. — Той сбърчи вежди. — Не са напускали Гилфорд, нали? Подслушахме разговора ви от преди малко.

— Разбирам. — Той помисли няколко секунди, несъмнено превъртайки наум думите си, за да прецени дали няма да се окаже съучастник. — Казах й, че е полудяла.

— Съвестен гражданин.

Той отвори длани.

— Извинявам се, детектив. Знаех си, че трябва да ви се обадя. Навярно още не мога да се отърся от закрилническия си инстинкт към семейството. Дойдох, за да се опитам да я вразумя. Твърде късно, явно — промълви той. Ники сви рамене. — Кога разбрахте, че ги е откраднала? Докато говорехме?

— Не. Предупредителните звънчета започнаха, когато научих, че скърбящата вдовица си е купила пиано и е напуснала града по време на доставката. Кимбърли струва ли ти се като човек, който ще остави работата по безценните си антики на група хамали и малоумна бавачка? — Ники пристъпи до пианото и натисна клавиш. — Говорихме с управителя на сградата. Потвърди, че на сутринта хамалите са дошли с огромен сандък, но не помнеше да са си тръгнали с него. Явно му е убягнал от вниманието след объркването с токовия удар.

Ноа се усмихна и поклати глава.

— Еха.

— Знам, много лукаво, а? Така и не са излизали от сградата.

— Хитроумно — съгласи се Пакстън. — Много нетипично за Кимбърли Стар.

— Е, оказва се, че не е толкова умна, колкото си е мислела.

— Какво имате предвид?

Ники бе мислила по това отново и отново и сега всичко й бе кристал но ясно.

— Знаеше ли, че Матю е бил променил решението си относно продажбата на колекцията?

— Не, нищо такова не знаех.

— Е, така е станало. В същия ден, когато са го убили, е дошла жена от Сотбис, Барбара Диърфийлд, за да оцени картините. Била е убита, преди да се върне в офиса си.

— Това е ужасно.

— Вярвам, че убийството й е било свързано с това на Матю.

Над очите му надвисна сянка.