Ричард Касъл - Жега

— Разбирам — отвърна Хийт. — А не смяташ, че биха забелязали собствената им бавачка да изнася картини? Или пък празното място на стената?

Той пак се замисли и накрая даде на заето.

— За всичко имаш въпрос, а?

— Руук, ако ние не пробиваме дупки в теориите си ще го сторят адвокатите. Затова ни трябва добре подплатено разследване.

— Не го ли направих току-що?

— Забележи, че аз не съм спряла. — Намери нужната й снимка и я пусна в един плик. — Роуч.

Роули и Очоа приближиха.

— Взимате колата и се разхождате извън града с тази снимка на Джералд Бъкли. Отидете на онова място, което се споменава в патологията. Не би трябвало да го намерите трудно. Покажете снимката, вижте дали ще има попадения и ви искам обратно тук, пронто.

— Излет извън града? Как съм го пропуснал? О, да, защото не бях там — каза Руук. — Нека позная. Ще проверите дали Агда е излъгала, че е била в Ню Йорк, и дали не е била другаде с картините?

— Роули, имаш ли карта?

— Не ми трябва.

— Не, но на Руук му трябва — каза Хийт. — Сериозно се е разработил.

След като Роули и Очоа си тръгнаха, тя прибра папката. Руук още се спотайваше край нея.

— Какво ще правим?

Ники му посочи стол.

— Ние? Ние, което ще рече „ти“, ще си паркираш задника, носителю на Пулицър, и няма да ми се пречкаш, докато издействам няколко заповеди от съда.

Руук седна.

— Заповеди за арест? В множествено число? — Заповеди за обиск, в множествено число. Трябват ми две, както и заповед за подслушване. — Тя погледна часовника си и изруга шепнешком. — Преполовихме деня, а ми трябват за вчера.

— Ъм, вярвам, че мога да съм ти от помощ, ако бързаш.

— Не, Руук.

— Лесна работа е.

— Казах не. Не се меси.

— Преди се намесих.

— След като не ме послуша.

— И ти набавих заповед за обиск. — Огледа се, за да е сигурен, че наоколо няма хора, и сниши глас. — След онази нощ, не сме ли вече на друг етап?

— Недей. Да започваш.

— Нека ти помогна.

— Не. Няма да звъниш на съдия Симпсън.

— Дай ми една причина да не го правя.

— Защото сега със съдията сме дружки по покер — каза тя и се ухили. Вдигна телефона. — Мога да му се обадя сама.

— Спиш с мен, после ми се подиграваш на теориите и крадеш приятелите ми. — Руук се отпусна на стола и скръсти ръце. — Заради това няма да срещнеш Боно.

Хоръс Симпсън даде заповедите и не пропусна да предупреди Хийт по-скоро да седне на масата за покер на Руук, за да може да си върне загубите. Хийт се замисли за всичките години, в които едва се бе добирала до съдии през какви ли не канали.

Заповедите се оказаха лесната част. Узна, че трябва да изчака няколко часа за подслушвателните устройства. Нямаше да стане. Излезе от кабинета на капитан Монтроуз и грабна чантата си.

— Сега какво? — попита Руук.

— Капитанът пренасочи една патрулна кола за мен. Тръгваме да изпълним заповедите. — Когато той се изправи, тя каза: — Съжалявам, Руук, в критичен момент сме. Това е само за полицаи.

— Хайде де, ще стоя в колата, обещавам. Горещо е, но ми открехнете някой прозорец. Казват, че е опасно да стоиш в кола насред жегата, но аз съм издръжлив, ще си взема вода.

— По-добре да стоиш тук и да разглеждаш доказателствата по тезата си. Имаш бяла дъска за разглеждане, имаш климатик и време. Много време. — Докато прекосяваше стаята, му рече: — Помни, мисли като детектив.

— По-лесно ще е да ме вземеш, така и така знам къде отивате. — Това я спря. Когато на прага се обърна към него, той каза: — Гилфорд и частен склад във Варик 61 61 Варик — градче и щата Ню Йорк. — Б.пр. .

Тя склони поглед към чантата си.

— Видял си заповедите ми, нали?

Сега той се ухили.

— Просто мисля като журналист.

Два часа по-късно Хийт се върна и намери Руук, вгледан в дъската.

— Измисли ли още теории?

— Всъщност, да.

Провери гласовата поща на настолния си телефон. Нямаше такава. Ядно подхвърли слушалката на вилката и погледна часовника си.

— Добре ли си? Да не е имало проблеми със заповедите?

— Напротив — отвърна тя. — Просто се нервирам заради подслушването. Другото мина чудесно. Повече от чудесно.

— Какво открихте?

— Първо ти. Каква е новата ти теория?

— Ами, така. Премислих всичко и вече знам кой е.

— Не е ли Агда?

— Защо? Агда ли е?

— Руук.

— Извинявай, извинявай. Добре. Малко е шашава. Не е Агда. Но си мислих за нещо, което каза за новото пиано. — Това наостри слуха на Ники. Тя обхвана с длани ръба на бюрото си и приседна на него. Той попита: — По-близо ли съм?