Ричард Касъл - Жега

Майрик сви рамене.

— Мислете каквото си щете, свободна страна е. Но казвам точно това. Чудите се дали съм убил Матю Стар, а аз казва, защо да го правя? Лошо за бизнеса. Да ви кажа ли как му виках на Матю Стар? „Банкомата“. Защо ще му дърпам шалтера?

Това й даде храна за размисъл. Въпреки това, когато се изправи, каза:

— Още нещо. Протегни длани. — Той ги протегна. Бяха бледи и чисти, сякаш дни наред е белил картофи в купа с вода.

Докато местеха Поченко от ареста до стаята за разпит, Ники Хийт сравни бележки с хората си.

— Тоя Майрик е тежък случай — каза Очоа. — Такива гадини можеш да видиш само в клетчици, зарити вдървени стърготини, докато нападаш някоя мет-лаборатория.

— Окей, съгласихме се, че прилича на невестулка — каза Хийт. — Каква полезна информация ни остава?

— Мисля, че е той.

— Руук, казваш така за всеки, когото срещнем в този случай. Да ти напомням ли за Кимбърли Стар?

— Само че тогава още не бях видял този тип. Или е мутрата му. Нали така им викате, мутри?

— Понякога — казва Роули. — Или „бабанка“.

— Или „катил“ — допълни Очоа.

— Катил е добро — продължи Роули. — Или „здраво момче“.

— „Говеждо“ — пак Очоа, докато двамата детективи продължаваха да си разменят синоними на висока скорост.

— Генгста.

— Джи.

— Хулиган.

— Псе-пазач.

— Бухалкаджия.

— Трошач на топки.

— Гърмяч.

— Но и „мутра“ става — каза Очоа.

— Предава нужната информация — съгласи се Роули.

Руук беше извадил молескиновия си тефтер и една химикалка.

— Трябва да запиша някои от тези, преди да забравя.

— Запиши ги — рече Хийт. — Аз ще съм вътре с… поганеца.

— Витя Поченко, заето момче си бил откакто си в страната. — Ники запрелиства страници в папката си, като безмълвно мърдаше устни, сякаш още не знаеше какво пише. Затвори я. Досието му бе пълно с арести за заплахи и актове на насилие, но никога не го бяха осъждали. Хората явно винаги са се страхували да свидетелстват срещу Железния човек или просто са напускали града. — Измъквал си се. Много често. Хората или много те харесват, или много ги е страх от теб.

Поченко седеше с изправен гръб и зяпаше напред, към огледалото. Не се оглеждаше нервно като Бари Гейбъл. Не, сам бе избрал накъде да гледа и не отклоняваше поглед. Дори не обърна глава към нея, все едно Хийт не бе в стаята. Изглеждаше потънал в себе си. Детектив Хийт трябваше да промени това.

— Дружката ти Майрик явно не се бои от теб. — Руснакът не мигна. — Не и ако съдя по това, което ми каза. — Отново нищо. — Интересни неща ми сподели какво си направил на Матю Стар в Гилфорд онзи ден. — Той бавно разкачи поглед от избраната точка и завъртя глава към нея. Вратът му се усука и се показаха вени и сухожилия, дълбоко вплетени в мощните му рамене. Гледаше я втренчено изпод рунтави рижи вежди. От този ъгъл, на падащата отгоре светлина, лицето му приличаше на боксьорско — вдлъбнатината на някога чупеният му нос личеше ясно. На Хийт й се стори, че някога е бил привлекателен, преди да огрубее. Можеше да си го представи като момче, как тича след топката или размахва стика за хокей. Ала от него вече не бе останало нищо, всичко — заменено с това неумолимо създание. Дали идваше от време, прекарано в руски затвор или от това, че се е научил да се измъква от лапите на закона, момчето го нямаше. В стаята за разпит седеше това, което остава, когато станеш много, много добър в това да оцеляваш след много лоши неща.

Усмивка започна в ъгълчетата на устата му, но стигна само дотам. Накрая той продума:

— В метрото, когато ми беше отгоре, те надушвах. Нали се сещаш? Надушвах те.

Ники Хийт имаше опит с разпити на какви ли не долнопробни божи твари и тези, твърде увредени, за да минат за такива. Хитреците и ненормалниците мислеха, че понеже е жена, можеха да я разстроят с реплики като от долнопробно порно. Веднъж един сериен убиец я попита дали не иска да се качи в полицейския микробус с него, за да се самозадоволи по пътя към затвора. Бронята й обаче бе твърда. Ники притежавате най-ценния дар за един следовател — безпристрастност. Или пък просто липса на връзка със случващото се. Ала нехайно изречените от Поченко думи, заедно със собственическия поглед, който й хвърли — това мързеливо нахлуване в личното й пространство, заплахата в охрените му очи, — я накараха да потръпне. Тя не отклони поглед, опита се да не поддава на емоции.

— Мда, сещаш се. — И след това, й смигна смразяващо. — Ще си взема моето.