Ричард Касъл - Жега

После й прати няколко мокри въздушни целувки и се изсмя.

След това Ники чу нещо, което не бе чувала преди в стаята за разпит — приглушени викове от кабината за наблюдение. Беше Руук и макар гласът му да звучеше като през възглавница, се дочуваха някои думи: „… животно… боклук… лайнояд…“, и тропане по двойното стъкло. Тя се обърна да погледне през рамо. Трудно е човек да остане равнодушен, когато огледалото се огъва. Последваха приглушените викове на Роуч и накрая всичко утихна.

Поченко прехвърляше смутения си поглед от нея към стъклото и обратно. Каквото и да бе щукнало на граховото зърно в черепната кутия на Руук, бе успял да подкопае мига на сплашване на руснака. Детектив Хийт се възползва от възможността и без да коментира смени темата.

— Да ти видя ръцете — каза тя.

— Какво? Ако искаш да ги видиш, ела по-близо.

Тя се изправи, опитвайки се да спечели ръст, да демонстрира безпристрастност и най-вече, надмощие.

— Сложи длани на масата, Поченко. Сега.

Той очевидно реши, че сам ще избере кога да го стори, но не чака дълго. Белезникът на едната китка изтрака по ръба на масата, след това и този на друга, така той разпери пръсти върху метала. Дланите му бяха протрити и подути. Няколко от кокалчетата му вече синееха, други бяха одрани и от тях се процеждаше кръв. На средния пръст на дясната му ръка имаше плътна ивица обезцветена кожа и драскотина — каквато би оставил пръстен.

— Тук какво е станало? — попита тя, облекчена, че отново е поела нещата в ръце.

— Какво, това? Нищо.

— Прилича на драскотина.

— А, да, забравих да си сваля пръстена преди.

— Преди…?

— Преди тренировката.

— Каква тренировка? В коя зала? Кажи ми.

— Да съм казал нещо за зала? — Горната му уста се отдръпна от зъбите и Ники инстинктивно отстъпи назад, докато не осъзна, че той се усмихва.

Офисът на капитан Монтроуз бе празен, затова Ники Хийт въведе Руук в него и затвори остъклените врати.

— Какво, по дяволите, беше онова?

— Знам, знам, изгубих контрол.

— Посред разпита ми, Руук.

— Чу ли какво ти говореше оня?

— Не. Не можех да чуя през блъскането по огледалото.

Той извърна поглед.

— Доста тъпо, а?

— Ако това беше Чечня, щеше да слизаш от планината на гърба на козел, с петите напред.

— Ще спреш ли с тая Чечня? Веднъж ще купят правата за филм и няма да спреш да натякваш.

— Кажи ми, че не ти се пада така.

— Само този път, може би да. Може ли да кажа нещо? — Не изчака отговор. — Не знам как понасяш това.

— Бъзикаш ли ме? Това ми е работата.

— Но е толкова… грозно.

— И военните зони не са много приятни места. Така поне съм чела.

— Войната си е война. Но е само част от моята работа. Аз се местя. Понякога съм във военна зона или ме возят в джип с черна качулка на главата, за да интервюирам някой наркобарон, но после съм месец в Портофино и Ница с рок звезди и играчките им или пък преследвам някой готвач — знаменитост за седмица в Седона или Палм бийч. Ти обаче… това… това е клоака.

— Това да не е някаква версия на „какво прави на такова място хубаво момиче като теб“? Ако е, ще те сритам в топките, за да ти покажа колко хубаво момиче мога да съм. Харесвам си работата. Правя каквото правя, оправям се с хора, с които ми се налага и ето ти едно заглавие за статията, писателче: Престъпниците са измет.

— Особено оня Джи.

Тя се засмя.

— Добре проучваш, Руук. Звучиш направо като хванат от улицата.

— А, и между другото? Без козли. Честа заблуда. В Кавказ, с генерал Ямадаев — само коне. Така я карахме там.

Докато го изпращаше с поглед от стаята, тя се изненада, че вече не е сърдита. Колко да се ядосваш човек, който се е държал съпричастно?

След половин час седеше с Роули и преглеждаше охранителния запис от Гилфорд. Детектив Хийт не изглеждаше доволна.

— Пусни го пак — каза тя. — Да огледаме всяко кътче от екрана. Може би сме пропуснали, когато са се връщали.

— Какво има? — Зад тях се появи Руук. Дъхът му миришеше на еспресо-контрабанда.

— Проклетите часове. — Тя почука с химикал в долния десен край на монитора, по бледосивите цифри на електронния часовник. — Майрик и Поченко пристигат в 10:31 предобед. Качват се по асансьора, нали? Слизат обратно в лобито двайсет минути по-късно.

— Определено не се връзва с това, че Стар не си е отворил вратата. Освен ако не са му тропали двайсет минути.

— Мен ако питат, са тропали само по Матю Стар — каза Роули. — Тогава сигурно Поченко му е дал урока по бокс.