Крис Картър - Един по един

Единственият извод, до който можеха да стигнат, беше, че в това се крие нещо много лично за убиеца.

Централният офис на „Системи Полсън“ беше голяма сграда с огледални стъкла и фасада от черен гранит с формата на буквата „L“ на ъгъла на булевардите „Бърбанк“ и „Топанга Каньон“. Главният вход беше скрит от улицата и до него се стигаше през голям частен паркинг. Елегантно стълбище с малки градини от двете страни водеше към охладеното с климатик и ярко осветено фоайе. Въздухът вътре беше леко напарфюмиран с ненатрапчиво ухание на сладък алисиум и лек нюанс на глициния.

— Приятно е — отбеляза Гарсия, когато двамата детективи минаха през автоматичните плъзгащи се врати. — Различно от миризмата на застояло и пот, която те блъска, когато влезеш в Главното управление на полицията.

В средата на просторното фоайе имаше кръгла рецепция, същински остров сред море. Дребната азиатка с дълга и лъскава коса, която седеше там, се усмихна на двамата детективи. Черните й очи блеснаха като лакирани камъчета.

— Добре дошли в „Системи Полсън“ — каза тя с кадифен и сърдечен глас. — С какво мога да ви помогна, господа?

— Здравейте — отвърна Хънтър. Колкото и да му се искаше, усмивката му не беше въодушевена като нейната.

— Питаме се дали ще можем да отнемем няколко минути от времето на господин Полсън.

Рецепционистката погледна компютъра си, където несъмнено имаше списък на ангажиментите на Томас Полсън за деня, но той побърза отново да привлече вниманието й.

— Нямаме уговорен час — поясни и показа служебната си карта. — Но въпросът е спешен и ще бъдем много признателни, ако господин Полсън ни отдели няколко минути тази сутрин.

Азиатката се усмихна отново, кимна, вдигна телефона зад плота и заговори бързо и дискретно. Хънтър разбра, че тя не говори директно с Томас Полсън, а вероятно със секретарката му или отговорника по връзки с обществеността.

След няколко секунди Том Полсън, който седеше зад ръчно изработеното си дъбово бюро, отговори на позвъняването и се заслуша. Устните му се разтеглиха в суха усмивка. Той се облегна назад и леко започна да се поклаща на кожения стол с висока облегалка.

— Имам ли някакъв ангажимент в момента? — попита.

— Свободен сте през следващия един час, господин Полсън — отвърна отговарящата за връзки с обществеността. — Следващата ви среща е в един без петнайсет.

— Добре — рече той, събирайки мислите си. — Предай на детективите, че ще мога да им отделя няколко минути, но ги накарай да чакат. Ще ги приема, когато съм готов. А, и, Джоан…

— Да, господин Полсън?

— Нека да чакат долу във фоайето, не в моята чакалня. Може да я усмърдят.

— Разбира се, господин Полсън.

Той остави телефона, стана и се приближи до големия панорамен прозорец, който гледаше към планината Санта Моника. Идваше му да се изсмее на глас, но си позволи само горда усмивка.

„Крайно време беше да дойдат да говорят с мен.“

Те чакаха…

Дори дребничката рецепционистка изглеждаше смутена след първите десетина минути. Тя няколко пъти ходи при Хънтър и Гарсия и им предлага вода, кафе, бисквити и сок… Когато те отказаха, азиатката предложи да изпрати някой да им купи понички, ако предпочитат. Детективите се изсмяха.

Двайсет и девет дълги и изнервящи минути, след като бяха пристигнали в „Системи Полсън“, рецепционистката най-после им каза, че може да се качат горе. Извини им се още веднъж и им обясни да вземат асансьора до последния етаж. Някой щял да ги посрещне там.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха друго много елегантно обзаведено фоайе. Върху старинен персийски килим бяха поставени три канапета, тапицирани с черна кожа, заобиколени от няколко модернистични американски скулптури. Стените бяха украсени с внушителна колекция от оригинални картини.

Пред вратите на асансьора ги чакаше Джоан, която стоеше под халогенна лампа с формата на прожектор. Дългата й червена коса блестеше на светлината. Когато Хънтър и Гарсия слязоха от асансьора, тя се усмихна.

— Добро утро, господа — каза с най-професионалния си тон. — Аз съм Джоан Сондърс, личната асистентка на господин Полсън. — Тя им подаде ръка със съвършен маникюр. Двамата детективи я стиснаха и се представиха. — Моля, елате с мен. Господин Полсън ви чака в кабинета си.

Те прекосиха преддверието и тръгнаха след Джоан по меко осветен коридор, който завършваше пред лакирани дървени двойни врати. Тя почука два пъти, заслуша се за секунда и отвори вратите, а после въведе детективите в просторен и луксозно обзаведен ъглов кабинет.