Крис Картър - Един по един

Той погледна часовника си.

— Не е толкова късно и аз нямам работно време от… Никога не съм имал.

Тя започна да казва нещо друго, но спря по средата на думата.

— Това „Блек Стоун Чери“ ли са?

Хънтър се заслуша в музиката. Песента се наричаше „Обвини бум-бум“.

— Да — отвърна той. — Знаеш ли тази група?

Мишел едва не се задави, като чу въпроса.

— Дали знам „Блек Стоун Чери“? Шегуваш ли се? Гледала съм ги на живо пет пъти. Къде си?

— В бар-грил „Рейнбоу“ на Сънсет Стрип.

— Сериозно? Това е един от любимите ми барове в Лос Анджелис. Имаш ли нещо против, ако дойда при теб?

Робърт погледна почти празната си чаша.

— Абсолютно нищо. Току-що започнах.

Бар-грилът „Рейнбоу“ беше прочуто, непретенциозно заведение от старата школа на булевард „Сънсет“. Обзавеждането беше семпло, но ефектно — големи червени винилови сепарета и тъмно дърво. Всеки сантиметър от стената беше облепен със снимки на рок звезди. От осемдесетте години „Рейнбоу“ беше известен като любимо място на рокмузиканти и почитателите им, с една от най-непринудените атмосфери в Западен Холивуд. Храната и богатият избор от малцово уиски също не бяха лоши.

Заведението се беше оживило относително, когато дойде Мишел, двайсет и пет минути, след като приключи телефонния си разговор с Хънтър. Носеше тесни избелели джинси, скъсани на дясното коляно, черни ботуши и тънко черно кожено яке със сребристи орнаменти. Косата й беше разпусната и разрошена в стил „рок шик“. Тежкият черен грим съответстваше на дрехите й и докато вървеше към Хънтър, не беше трудно да се забележи, че няколко мъже обърнаха глави след нея.

Той стана, за да я поздрави, и устните й се разтеглиха в нещо, което не беше сигурен дали е усмивка.

— Трябваше да се досетя, че пиеш тук — каза тя и съблече якето си. Беше странно, но на оскъдното осветление в бара ярките цветове на татуировките й изглеждаха по-ярки.

— Понякога — отговори Хънтър и посочи мястото срещу него. — Поръчах ти „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола. Надявам се, че нямаш нищо против. — Питието вече беше на масичката.

Мишел присви очи и го погледна.

— Откъде знаеш, че пия „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола?

Той повдигна рамене.

— Предположих.

Тя се втренчи изпитателно в лицето му.

— Не. Знаел си. Как разбра?

Хънтър седна и отпи от уискито си.

— Откъде знаеш, че пия „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола? — Този път тонът на Мишел беше по-настойчив, но не и агресивен.

Робърт остави питието си.

— Елементарно наблюдение.

Отговорът му не й беше достатъчен. Втренченият й поглед не се смекчи.

— На бюрото ти има една снимка — най-после обясни той.

Мишел се замисли.

Почти скрита зад единия компютърен монитор, на бюрото й имаше снимка на Мишел с вокалиста и китариста на американската рок група „Хиндър“. Те се усмихваха и бяха вдигнали чаши за наздравица към обектива. Членовете на групата очевидно пиеха уиски, докато чашата на Мишел беше пълна с нещо, което приличаше на кока-кола, въпреки че очите й издаваха, че не е трезва. Рамката на снимката беше с формата на бутилка „Джак Даниълс“.

Усмивката на Мишел беше искрена.

— Не е зле — отбеляза тя. — Но как разбра, че пия диетична кока-кола, а не обикновена или пепси-кола, или „Таб“, или нещо подобно?

— От кошчето за отпадъци до бюрото ти.

Тя се усмихна отново. Знаеше, че по всяко време в кошчето й за отпадъци или на бюрото й има поне една кутия диетична кока-кола. Мишел я предпочиташе много повече от кафето и изпиваше по няколко кутии на ден.

— Никак не е зле. — Взе питието си и докосна чашата на Хънтър. — Наздраве за наблюдателността и логичните умозаключения. Нищо чудно, че си детектив. Да, „Джак Даниълс“ и диетичната кока-кола наистина са любимите ми напитки. Благодаря. — Мишел бързо отпи глътка и после очите й се стрелнаха над рамото на Робърт и се задържаха там няколко секунди.

— Наред ли е всичко? — попита той, без да се обръща.

— Имаше един мъж, който седеше до бара зад теб, до входа. Току-що си тръгна, но мисля, че го познавам отнякъде.

— Къса руса коса, обица на носа, двудневна брада, около седемдесет килограма… Беше с джинсово яке и черна тениска и пиеше бира и текила, нали? — попита Хънтър.

— Да — отговори Мишел. — Познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Видях го, че седи там, когато влязох. Стори ми се, че отдавна е тук.

Тя се засмя.

— Видял си го, когато си влязъл, вероятно за две секунди, а помниш всичко за него?