Крис Картър - Един по един

Хънтър размишляваше върху думите на Бакстър. Истината беше, че убиецът можеше да е направил същото и с предишните предавания. Можеше да ги е контролира дистанционно, ако беше искал. Не беше необходимо да бъде на местопрестъплението и да оставя доказателства, че е бил там.

Денис извади ръкавици от най-горното чекмедже на бюрото си, надяна ги и внимателно взе камерата.

— Батерията, изглежда, е изтощена — обясни Гарсия. — Можеш ли да я заредиш?

Бакстър кимна.

— Да. — Но вместо това, той обърна камерата и отвори едно капаче в долната част, а после спря и прехапа устни.

— Но тук няма значение дали батерията е заредена.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е „СХ250 Хендикам“ — обясни и посочи номера на модела, щампован отстрани на камерата. — Доста широко разпространена камера и причината да е по-малка от някои по-скъпи модели е, че няма твърд диск. Използва нещо, наречено флаш памет „дуо“. Това означава, че камерата няма вградена памет. Всичко, което снима, се съхранява в преносима памет, която се включва тук. — Посочи отвореното капаче. Отделението беше празно. — В този модел дори след като отвориш капачето, трябва да натиснеш флаш паметта, за да изщрака, преди да излезе. Това е двоен предпазен механизъм и означава, че преносимата памет не е изпаднала по грешка, а е била извадена.

Това накара двамата детективи да се замислят.

— Мога да я заредя, ако искате. Камерата ще се включи, но нищо повече. Няма да има образи, ако това очаквате.

Детективите очакваха точно това.

— Значи от камерата нищо не може да се извлече? — попита Карлос.

— По отношение на образ, не — отвърна Бакстър. — Както казах, камерата няма твърд диск, който да се изследва. Без флаш паметта тя е като стар фотоапарат без филмче, нищо повече от кутия с обектив.

— Нека да го направим въпреки това — предложи Робърт след кратко неловко мълчание. В момента не беше готов да подмине нищо, свързано с убиеца.

— Дайте ми секунда — рече Денис и изчезна в склада. След няколко минути се появи и включи камерата да се зарежда.

Камерата работеше, но разпозна, че й липсва преносима памет, и изключи менюто „Гледай и превъртай“.

— Да. Няма флаш памет, няма записан образ, който да видим — отбеляза Бакстър.

Всички дълго мълчаха. Хънтър трябваше да признае, че беше очаквал, че камерата ще съдържа някакви кадри. Не знаеше какви точно — може би кратък клип на някоя от жертвите, преди да бъде отвлечена, или как моли за милост. Някаква нова приумица само за да затормози още повече мислите и разследването им.

„Защо ще ни оставя «празна» видеокамера?“

Ако искаше само да докаже, че наистина е стоял навън, докато се е обаждал, убиецът можеше да напише малката си гавра с полицията абсолютно на всичко — лист хартия, кутия от бургер, опаковка от сандвич, картонена чаша. Той несъмнено беше очаквал, че щом обаждането бъде проследено, полицията веднага ще изпразни и ще прибере съдържанието на всяка кофа за боклук в парка и около Главното управление на полицията. Накрая щяха да намерят посланието, на каквото и да беше написано.

„Не — реши си Хънтър. — Дори една компактна камера е твърде голяма и неудобна за такава елементарна задача. Трябва да има друга причина.“

Следващото, което му хрумна, беше, че камерата може би е принадлежала на жертвата. Може би мъжът я беше носил, когато е бил отвлечен. Може би затова липсваше преносимата памет. Може би жертвата неволно беше заснела убиеца, докато се разхожда по улицата, купува си хотдог, на бензиностанция или по-лошо… нещо уличаващо. Нещо, което би издало самоличността на убиеца. Може би затова мъжът беше станал последната жертва. Трябваше да изчакат криминалистите да изследват камерата и да се надяват да получат нещо от нея.

Робърт не си спомняше разследване, когато да се е чувствал толкова победен и безсилен. Разполагаше само с дълъг списък от „може би“, „ако“ и „но“ и в нищо нямаше логика. Три жертви, изтезавани и убити по най-жестоки начини, докато той наблюдаваше, без да е в състояние да помогне. И чувството за безпомощност се разпространяваше в него като силна отрова. Дори мислите му ставаха все по-объркани.

Хънтър беше прав. Играта на котка и мишка вълнуваше убиеца като нов наркотик, но в момента Робърт не можеше да каже кой е котката и кой — мишката.

За Хънтър заспиването нощем беше почти невъзможна задача. В главата му се въртяха твърде много мисли и въпроси, за да може мозъкът му да изключи. През годините беше научил, че борбата срещу безсънието с хапчета и упорство само влошава нещата. Най-добрия лек беше да се примири. И точно това смяташе да направи, но не искаше да бъде сам в клаустрофобичния си едностаен апартамент.