Крис Картър - Един по един

Усмивката му стана още по-широка и той почувства вълнение.

Полицаят я беше намерил.

Докато автобус номер седемдесет за Ел Монте спираше на спирката, мъжът видя, че детектив Хънтър отвори екранчето на камерата. Изражението му накара мъжа да изпита желание да се изсмее на глас, но той се обърна, качи се в автобуса и седна отзад.

Време беше да довърши всичко.

Сержантът и полицаят със заострения нос протегнаха вратове, за да видят по-добре екранчето на камерата, а после се намръщиха и лицата им помръкнаха.

Те видяха същото като Хънтър и Гарсия, но не го разбраха.

— Копеле — измърмори Карлос. Дъхът му заседна в гърлото.

Робърт не каза нищо, но отмести поглед от камерата и отново започна да оглежда парка. Убиецът не би искал да пропусне това събитие. Той обаче чакаше момента, когато ще намерят малкия му подарък. Хънтър беше сигурен, че убиецът ще иска да ги гледа, за да види изненадата на лицата им. За убиеца това щеше да бъде идеална кулминационна точка.

Натовареният час обаче набираше инерция и улиците и паркът ставаха все по-оживени. Хората го пресичаха във всички посоки и бързаха да отидат някъде. Робърт се оглеждаше напрегнато. Той разбираше, че убиецът се нуждае само от една-две секунди, за да се наслади на мига и да се присмее на отчаянието им. След това, доволен, той отново щеше да се слее с тълпите и да остане анонимен. Поредният честен човек, който се прибира у дома след работа. Нямаше причина убиецът да задържа погледа си върху малката им група по-дълго от кратък миг, за да рискува да го забележат.

Може би ако беше погледнал първо на запад, Хънтър щеше да забележи мъжа, който стоеше на автобусната спирка близо до северозападния ъгъл на парка и гледаше право към тях. Усмивката на лицето му беше безочлива, арогантна… и дори горда. Робърт обаче вдигна глава от камерата в ръцете си и инстинктивно погледна напред. Гледаше на изток. Когато погледът му стигна до спирката, мъжът се беше обърнал с гръб към тях и търпеливо чакаше в края на опашката, готов да се качи в автобуса — поредният пътник, който се връща от работа в натоварения час.

Хънтър не го видя.

И отново насочи вниманието си към камерата.

Използвайки специален маркер за писане върху стъкло, убиецът беше написал думата РАЗПЪВАНЕ на екранчето.

— Разпъване? — Сержантът сбърчи нос. — Това говори ли ви нещо, момчета?

Гарсия кимна мълчаливо и усети как в стомаха му се стяга нещо, когато подсъзнанието му започна да бълва хаотични образи от предаването.

Показалецът на Робърт несигурно и колебливо се доближи до бутона „Включи“, докато се подготвяше за новата изненада, която им беше оставил убиецът, но съмненията му се разсеяха бързо.

Той натисна бутона.

Не се случи нищо.

Хънтър опита отново.

Пак нищо.

— Батерията, изглежда, се е изтощила — отбеляза младото ченге.

Въпреки че не се надяваше оттам да излезе някаква улика, Робърт помоли сержанта веднага да занесе плика от сандвича на криминалистите. Двамата с Карлос се втурнаха към сградата на Главното управление на полицията и отидоха право в отдел „Компютърни престъпления“.

Денис Бакстър им каза, че е гледал цялото предаване по интернет от бюрото си, но че няма представа, че обаждането на убиеца е било проследено. Хънтър му разказа набързо какво се беше случило през последните няколко минути.

— И той е оставил това в кофа за боклук в парка? — попита Бакстър, поглеждайки компактната камера, която Робърт беше сложил на бюрото му. На отвореното екранче се открояваше думата РАЗПЪВАНЕ.

— Да — потвърди Гарсия. — Убиецът, изглежда, е контролирал всичко дистанционно.

Денис се замисли.

— Трудно ли е да се направи? — попита Карлос.

— За обикновен човек ли? Доста трудно. Но за човек с неговите познания по компютърно програмиране и електроника, съвсем не. Трябвало е само да разработи приложение, което следи процеса на гласуване, и да го свърже с втора програма, която контролира механизма на двата метода на умъртвяване. Щом някой от тях стигне до определен брой, в случая десет хиляди, това активира механизма за този метод на умъртвяване. Същото устройство като на всеки таймер, но вместо определен час, той е използвал бройка. Приближаването и отдалечаването на камерата по време на предаването лесно могат да се контролират отвсякъде с елементарно приложение за смартфон.

Нечий личен мобилен телефон иззвъня няколко бюра по-нататък, привличайки вниманието на всички. Мелодията беше от първия филм „Междузвездни войни“.