Крис Картър - Един по един

Изведнъж от високоговорителите на компютрите на бюрата на двамата детективи се разнесе силно механично стържене, което ужаси всички в стаята. Цилиндрите бяха активирани.

— Какво става, по дяволите? — попита Барбара.

— Той включи микрофона на камерата — отвърна Хънтър и усети, че сърдечният му ритъм се ускорява. — Иска да чуем как ще умре жертвата.

Тишината в кабинета беше пронизана от първия писък на агония на мъжа, заглушен само от стегнатата превръзка на устата му. Тръпки полазиха по гърбовете на всички.

— Повече от четвърт милион зрители гледат — обяви Мишел, която все още беше на телефона. Гласът й беше изпълнен с гняв и тъга.

— Няма ли начин да заглушиш предаването? — попита капитан Блейк.

— Бих искала да има — отвърна Мишел.

Мъжът отново изкрещя, този път се опитваше да изрече думи, но превръзката и непоносимата болка, която изпитваше, правеха неразбираемо онова, което се мъчеше да каже. От устата му се разхвърчаха слюнки и кръв, които образуваха тънка червеникава мъгла и се разплискаха по лицето, врата и гърдите му.

Човекът инстинктивно протегна врат, сякаш това щеше да даде някой допълнителен сантиметър на ръцете и краката му, макар и за кратък миг, но не стана така. Болката вече беше стигнала до всяко мускулно влакно в тялото му. Скоро влакната щяха да бъдат опънати отвъд предела на човешката издръжливост и това щеше да ги накара да загубят способността си да се свиват и да ги направи напълно безполезни. После влакната щяха да започнат бавно да се късат, раздирайки мускулите и да удавят тялото в невъобразима болка.

Мъжът забели очи и клепачите му потрепнаха като крила на пеперуда. Имаше такъв вид, сякаш щеше да припадне, но той се закашля силно няколко пъти, а после отметна глава и повърна.

Капитан Блейк отмести очи от екрана.

Хънтър стисна юмруци.

Следващият звук, който жертвата издаде, не беше точно писък, а гърлен крясък.

Гарсия притеснено вдигна ръка към лицето си и потърка чело, закривайки очи. Подсъзнанието пак му въртеше номера.

Разнесоха се две ясни изпуквания.

Робърт стисна зъби и затвори очи за миг. Знаеше, че изпукванията са от скъсването на хрущяли и може би сухожилия. Много скоро щяха да чуят мъчителния звук от чупене на кости.

Мъжът отново отвори очи, но те вече блуждаеха унесено, сякаш беше дрогиран.

Кожените ремъци се бяха врязали дълбоко в плътта му. От китките му капеше кръв, очертавайки тънки червени вени по ръцете му. Краката му също бяха облени в кръв там, където ремъците се бяха впили в глезените му.

Следващият звук, който чуха, беше чупене на кости.

— О, боже! Не! — извика Мишел по телефона.

Кожата около мишниците на мъжа започна да се разкъсва.

Капитан Блейк не откъсваше очи от екрана, но запуши ушите си. Не знаеше още колко дълго ще издържи.

Механичните цилиндри започнаха да работят по-трудно, за да преодолеят съпротивлението на мускулите, и стърженето се засили и стана по-пронизително, като канцеларска машина за рязане на хартия, която се бори да захапе твърде много листа.

Мъжът се напъна, сякаш отново се готвеше да изкрещи, но вече не му бяха останали сили, нито въздух или глас… никакъв живот. Главата му клюмна на една страна и очите му отново се забелиха, а после клепачите му се затвориха. Тялото му потрепери конвулсивно няколко пъти и след това от мишниците му бликна кръв, когато дибата започна да откъсва ръцете от торса му.

Сега беше въпрос на секунди, преди натискът, упражнен върху цилиндрите, да скъса брахиалната артерия, главния кръвоносен съд в раменете, и да предизвика масивна загуба на кръв.

Всички видяха как това се случи.

От торса на мъжа с невероятна бързина и налягане изригна фонтан от кръв там, където бяха ръцете.

Безръкият човек се изви и потрепери конвулсивно няколко пъти, но всеки път все по-немощно от предишния, докато се отпусна неподвижно.

Три секунди по-късно уебсайтът се изключи.

Беше изминал почти един час, откакто pickadeath.com се беше изключил. Капитан Блейк се беше върнала в кабинета си и през повечето време бе разговаряла с кмета на Лос Анджелис, директора на полицията и губернатора на Калифорния. Всички искаха отговори, но тя имаше само още повече въпроси.

Не беше изненадващо, че пресата вече обсипваше отдела за връзки с медиите на лосанджелиската полиция със стотици въпроси и искания за интервюта. Барбара упорито отказваше да насрочи пресконференция, защото много добре знаеше какво ще се случи. От всички краища на залата щяха да ги замерват с въпроси и забележки — някои предизвикателни, други гневни, но всичките подигравателни за работата на полицията и специалния отдел „Убийства“ досега. Капитан Блейк знаеше, че все още няма да могат да дадат отговор на нищо и че това ще зареди с енергия медиите да критикуват усилията им и да направят историята още по-сензационна. Не, засега никакви въпроси.